Щастието е мимолетно

 Щастието е мимолетен момент. Подобно на въздуха или водата, не можете да го задържите, но имате нужда от него, за да оцелеете. Често ни казват (от хора, които се опитват да ни продадат неща), че можем да имаме щастие, АКО. АКО направим това, което се опитват да продадат. АКО ядем, пием или носим нещото, което се опитват да продадат. Само ако щастието се постигаше толкова лесно, тези търговци на митове щяха да струват теглото си в злато.

Както всички добри неща, които си заслужават, щастието трябва да се цени и помни. Това ни дава нещо, към което да се стремим, ако не друго. Доволството, от друга страна, Е постижимо.

Постигането на удовлетворение е относително лесно, въпреки че може да изисква известна лична промяна. Всеки от нас трябва да е благодарен за нещата, които има. Разбира се, никой няма всичко. Но каквото и да имате, бъдете благодарни.

Повечето хора или забравят, или не знаят, че освен всичко друго съм и ръкоположен служител. Аз не проповядвам, но с радост ще се опитам да служа {да се погрижа за нуждите на (някого)} всеки шанс, който имам, а имам много шансове.

Точно снощи ми беше даден шанс и вярвам, че успях. След шоуто си говорих с една дама на питие. Лесно усещах осезаемо ниво на недоволство. Тя изглеждаше в по-малко щастлива точка от живота. Предложих малко мъдрост, която научих преди години.

"Ако всеки ден е слънчево, светът ще бъде пустиня."

От изражението на лицето й тази фраза я порази по същия начин, както и мен преди години. Посочих, че докато дъждът и снегът не винаги се приемат добре от повечето, те са необходими. Той храни растенията, които ни дават въздух и храна. Поддържа почвата плодородна. Пълни реки и потоци и водоизточници. Без това светът ще изсъхне и ще умре. Трябва да сме доволни от дъжда и снега и да сме благодарни за даровете им. Ако времето значително влияе върху плановете на даден човек, може би този човек трябва да преосмисли какво/как планира. Твърде много си мислят само „Аз, аз, аз“ и „Искам“. Такива мисли могат да отведат човек по тъмен и самотен път. Недоволството е единственото нещо в края на този път. Алчността е като наркотик. Човек ще иска още, още, още. Благодарността и задоволството са ежедневен дар за себе си. Това е дар на мира. От този мир израства способността да обичаш. С любов всичко може да расте.

През годините, когато работех в областта на поведението и психичното здраве, често оценявахме списъка с желания и нужди на индивида. Те може да искат да бъдат филмови звезди, но имат нужда от място за живеене. Кое е по-наложително? Очевидно им трябва място за живеене. Те се нуждаят от подслон, храна, облекло, в някои случаи медицинска помощ и т.н. Стремете се първо да посрещнете действителните нужди, след това можете да разгледате желанията. Бях на 21, когато започнах работа в тези области. Бях и работещ музикант. Парите бяха повече мит, отколкото реалност. Имах късмета никога да не съм бил мотивиран от финансови желания. В много отношения съм по-голям късметлия от повечето. Колкото по-възрастен ставам, толкова повече оценявам удовлетворението.

Изпитах своя дял от загуба и болка. Всички го правим. Всеки момент на загуба и/или болка ни дава избор. Държим ли на тези моменти, или ги приемаме и се надяваме да се поучим от тях? Скръбта, гневът и омразата са мощни емоции. Лесно се консумира от тях. Виждаме хора около нас, които изглежда прегръщат и романтизират тези по-тъмни емоции. Гледайки как другите ги приемат, можем лесно да бъдем объркани и подмамени да вярваме, че трябва да се придържаме към тях. Не мога да кажа, че съм съгласен. Въпреки че всяка емоция има уроци за преподаване, всички трябва да се стремим към положителен резултат.

Да бъдеш доволен от живота означава да постигнеш ниво на мир и спокойствие. Щастието е приятно, но може да бъде хаотично и разрушително. Може да доведе до самохвалство, независимо дали е умишлено или не. Това може да накара другите да се почувстват на ниво на неадекватност. Разбира се, всички ИСКАМЕ да споделяме радостите си. Радостта, която изпитваме от щастието, трябва да бъде споделена. Коренът на щастливите моменти също може да бъде споделен, но само с известна предпазливост и уважение към другите. Споделяйки радостта от предстояща сватба или раждане на дете, как тази новина ще бъде приета от една безплодна мома? Как новината за нова работа или високоплатена позиция ще бъде приета от някой, който се бори да запази храната на масата? Въпреки че съм сигурен, че хората винаги ще се опитват да бъдат щастливи за другите, всеки от нас трябва да поеме отговорност за новините, които споделяме. Ние не бихме предложили доброволно или съзнателно уиски на лекуващ се алкохолик. Защо тогава да напомняме на друг за техните лични скърби? Не можем винаги да знаем, затова трябва да се опитваме да споделяме само радостите, а не делата. Радостта ще бъде очевидна. Често се нарича "блясък". Щастието излъчва. Доволството изглежда като спокойствие. Исус каза: „Иди си с мир.“* Мирът и удовлетворението са синоними. Опитвам се да съм благодарен всеки ден. Не винаги е лесно, но става все по-лесно с времето.

* Марк 5:25-34

Градско пиле

Ако искате да разберете една култура, погледнете в техните кухни.

Като дете бях изключително придирчив към храната. Имаше много противопоставяния на масата за вечеря, защото отказах да ям нещо. Мама би опитала речта „гладуващи деца в (въведете държава тук)“. Татко предпочиташе "яж това ИЛИ ИНАЧЕ!" методология. Това приключи, когато се разбра, че имам някаква хранителна чувствителност и просто не ям неща, за които съм научил, че ме разболяват. Това стана особено ясно на скъпия стар татко последния път, когато се опита да ме принуди да ям варен спанак. Ако сте гледали филма Екзорсистът, имате представа как се е случило това. Колкото и да е странно, нямам проблем със суровия спанак. Наслаждавам се на това в салата или на сандвич. Готвено? Стомахът се ядосва, бързо.

Месото никога не е било проблем. През последните 57 години се наслаждавах на голямо разнообразие. Говеждо, пилешко, свинско, телешко, агнешко, еленско, заешко; дори някои по-екзотични лакомства като мечка, коза, кенгуру, ему, алигатор, крокодил, морска костенурка и дори кон (въпреки че не мога да кажа със 100% сигурност, че беше кон. Някои от моите френски приятели имат чувство за хумор за такива неща) Минах вегетарианец в един момент за две години. Всичко, което се случи, беше, че качих шестнадесет килограма. Холестеролът ми не се промени. Здравето ми, като оставим настрана наддаването на тегло, остана стабилно. Това, което ме върна към яденето на месо, беше крайната ми кулинарна слабост: ПЪРЖЕНОТО ПИЛЕ. Бих могъл да напиша история точно за този епизод, но е достатъчно да кажа, че наистина харесвам пиле.

Казват ни, че много неща имат „вкус на пиле“. Не, не го правят. Единственото нещо, което съм ял и има вкус на пиле, е пилешкото. Много меса имат подобна текстура или консистенция, но нямат вкус на пилешко. Месото от гърмяща змия е подходящо за пържени хапки, не за разлика от Chicken McNugget, но няма вкус на пилешко и е скъпо. По-опасно за улавяне и от птица от ферма.

Израствайки в Rust Belt, честа вечеря през детството ми беше Градско пиле. Точно като "Hunky Hand Grenades", ще ви бъде простено, ако не сте запознати с това конкретно кулинарно удоволствие. Нека сме наясно. City Chicken НЕ Е пиле. Всъщност се прави със свинско и понякога телешко месо. Според моето разбиране за произхода стана популярен в Ръждивия пояс по време на Депресията. Пилешкото беше скъпо по това време (и отново е). Свинското и телешкото бяха едновременно по-евтини и по-лесно достъпни в месопреработвателните райони (като Питсбърг, Кливланд, Чикаго и т.н.).

Тези региони са имали големи полски и украински популации и се смята, че  Градско пилепроизхожда от тях. Просто, това са парчета месо, нанизани на клечка, понякога панирани, понякога не, пържени или печени. Често се изстискваше във формата на пилешко бутче (барабанна пръчка), откъдето идва и името „Градско пиле“.

Ястието остава популярно през 70-те и 80-те години на миналия век, но изглежда изпада в немилост през 90-те и началото на 2000-те години. Изглежда се завръща! Аз, например, съм развълнуван от това! Всъщност тази вечер направихме  Градско пиле
за вечеря. Заедно с картофи и царевица, това беше добро, старомодно ястие „залепете за ребрата си“.

Както всички знаят, аз съм очарован от България. Доколкото прочетох, ястията със свинско са доста популярни там, от Каварна през Кебабче до Кьофте/Кюфтета, ще трябва да внимавам да ограничавам порциите си там.

Коледа в Беларус: Превод

 Открих, че моят собствен регионален английски не винаги се превежда перфектно. Това е добре. Мисля, че ще разберете превода.

Може обаче да е необходима история за произхода. Може би се чудите защо американски музикант, по-известен с блус музиката, би написал мрачна, странна песен за Коледа в Беларус.

Историята идва от две места.

Основно го написах за моята приятелка Карлиса (австралийка). Тя просто не харесва коледната музика. Ако австралийското радио е като американското, разбирам защо. Коледните песни започват през ноември и се изпълняват през януари. Не можете да им избягате! Радиото и телевизията рядко пускат хубави песни. Така че хората се изтощават и изнервят. Това е и една от причините да не слушам радио и рядко да гледам телевизия. Но аз обичам Коледа! Карлиса е една от най-скъпите ми приятелки и искам да споделя с нея радостта от сезона. Затова често създавам коледна музика само за нея. Това е една от тези песни. Съмнявам се, че някой някога ще го чуе по радиото! ХАХА

Някога бях омъжена за руснак. Срещата със семейството й беше меко казано ужасяваща. ХАХА Никога не успях да овладея руския език. Бившата ми съпруга говореше 7 различни езика. Баща й говореше почти толкова. Майка й... добре, нейният английски беше почти толкова добър, колкото моя руски. Сънувах кошмари седмици наред, преди да срещна родителите й. Текстът на тази песен е донякъде базиран на тях. Използвах Беларус като място за песента по една проста причина. На английски Беларус се римува с гъска. По стара традиция на празника се сервира печена гъска. Честно казано, мисля, че съм го имал само веднъж. Има и една американска поговорка: My/His/Her/Our goose is cooked! (означаващо просто „Големи проблеми“) Постарах се да запазя текста с черен хумор. Карлиса и аз споделяме любовта към черната комедия. Мисълта да остана сам, в гората, на Коледа, в стара барака, да ям студена уха (не харесвам уха под никаква форма! Вероятно защото не ям риба) изглеждаше малко вероятно, почти комично затруднение. Също така заимствах и изкривих заглавието на руската коледна песен „Гората подари елха“, отново я направих мрачно комедийна. Не знам дали комедийната гледна точка ще се преведе. Мога само да се надявам, че ще стане.

Потърсих помощта на моята приятелка Джули, за да изпее фоновите вокали на песента. Тя пее "Весела Коледа! Честита Нова Година!" на беларуски. Успяхме да направим това, докато все още бяхме под локдаун поради пандемия! Трябваше да я науча на текстовете и фразите чрез Facebook messenger! ХАХА Тя записа своите части на телефона си и ми ги изпрати по имейл. Останалото го направих тук вкъщи. Свирих на всички инструменти (по-лесно ми е да го правя, отколкото да уча някой друг). Класически обучени певци вероятно намират гласа ми за ужасяващ. ХАХА Отново, добре съм с това. Това е, с което трябва да работя. Гласът ми беше трайно увреден след операция на гръбначния стълб през 1998 г. Това беше честна търговия. Гласът ми беше съсипан, но вече не изпитвах болка.

А сега, за ваше удоволствие при слушане, моята песен "Коледа в Беларус"

КЛИКНЕТЕ, ЗА ДА ЧУЕТЕ ПЕСЕНТА

Коледа е в Беларус.

Трябва да готвя гъска у дома.

Вместо това съм тук и ям студена уха в изгоряла дача под звездите.

Баща ти адски ме плаши

с голямата си плешива глава, изпълнена с лудост.

Майка ти се опитва да ме вкара в леглото си.

Какво по дяволите? Беше ли нещо, което казах?

Коледа е в Беларус.

Трябва да готвя гъска у дома.

Вместо това съм тук и ям студена уха в изгоряла дача под звездите.

Братовчедка ти, Хелга, е доста бъркотия

Косата й пада върху изцапаната с вино рокля.

Съпругът й Грегор е доста скучен. Той просто се смее, гледа и нарича хората с груби имена.

Коледа е в Беларус.

Трябва да готвя гъска у дома.

Вместо това съм тук и ям студена уха в изгоряла дача под звездите.

(З Калядамі з Новым годам)

Гората взе коледната елха.

Можете да подушите гниещата му плът на зимния бриз.

Всичко има розова и зелена мъгла

причинени от дните в Чернобил.

Коледа е в Беларус.

Трябва да готвя гъска у дома.

Вместо това съм тук и ям студена уха в изгоряла дача под звездите.

(повторете два пъти)

(тихо)

Просто искам да се прибера.

Моите български ангели

Всеки, който ме познава, знае, че обожавам българската вокална група Абагар квартет. Някои знаят, че често ги наричам „моите български ангели“. Вярно е, че имат ангелски гласове...но това е много повече от това.

Както Абагарите са чували (често), през по-голямата част от живота си съм имал силен интерес към българската музика. Започна, когато бях дете, разглеждайки колекцията от плочи на баща ми. Имаше една песен в компилационен албум и звукът винаги оставаше с мен. В средата на 20-те ми едно момиче, с което излизах, ми купи копие на Le Mystère des Voix Bulgares; албум, който правеше вълни в категорията на световната музика по това време.

Тогава не бях известен като фен на "световната музика". Все още не съм. Склонен съм да се наслаждавам на музиката и точка. По това време музикалната ми кариера* се основаваше най-вече на изпълнение/писане/записване на много сурова, изчистена музика, която повечето (неправилно) наричаха „рокабили“**. Оприличавах това, което свирех, като по-близко до пънк рок, смесен с блус и фънк... и понякога много източноевропейски влияния се появяваха в свиренето ми.

Повечето никога не са знаели, че дори като дете бих чувал тези звуци в главата си. Мелодиите и хармониите не бяха като повечето класическа западна музика. Тези звуци бяха много по-дълбоки. В съзнанието ми беше нещо като цигански звук... но не, и това не беше съвсем правилно. *** Беше нещо съвсем друго.

Le Mystère des Voix Bulgares стана един от любимите ми албуми. Той се присъедини към артисти като The Blasters; Бийтълс; BB King; и много стари записи на кънтри блус и мексикански Tejano/Conjunto. Колкото и непредвидими да са моите музикални вкусове, краткият ми списък с любими изпълнители остава доста постоянен. Всеки път, когато бях под стрес или просто исках умът ми да се отпусне, женският вокален хор на Българската държавна телевизия, който пееше „Пиленце пее“ или „Калиманкоу денкоу“ (Калиманко Денко), винаги успокояваше вътрешните ми бури.

С наближаването на края на 20-ти век интернет се превръща в основна част от живота на хората. Това ми помогна да изкарам музиката си на други пазари и ми донесе музика от чужбина. Успях да проследя още издания на женския вокален хор на Българското държавно радио и телевизия и животът беше доста добър.

През 2001 г. получих първата си диагноза рак. Беше леко и доброкачествено, но беше ежедневно напомняне, че всичко може да се промени за миг. През 2002 г. го направи. Поради генетична аномалия, получих спазъм на хранопровода и накратко бях мъртъв за 7 минути. Болницата успя да ме съживи, но бях в кома повече от седмица. Докато се възстановявах, установих, че съм загубил голяма част от паметта си, включително способността си да чета музика. Никога не бях добър в четенето му и никога не можах да науча нещо повече от най-абсолютните основи. Животът продължава. След месец или два имах нов албум и разделях времето си между дома си в Питсбърг, Пенсилвания - Тенеси - Обединеното кралство - Австралия. Както правех от 1987 г., все още работех на дневна работа (преподавах професионални умения и управление на поведението на възрастни с увреждания в развитието). Държах в съзнанието си ежедневно напомняне, че мога да загубя всичко във всеки един момент, така че наистина живях пълноценно. Би било честно да кажа, че прекалих.

През 2007 г. получих масивен инфаркт. Това ми коства ежедневната работа за няколко години и наистина ме забави музикално. Успявах да изпълнявам и записвам винаги, когато беше възможно, но бяха оскъдни няколко години. През 2014 г., докато се установявах в нова кариера (фармацевтични технологии), ми поставиха диагноза диабет. Отново това ме забави, но не ме спря. Започнах да записвам със страничен проект (Losers After Midnight) с няколко стари приятели и не знаеш ли, някои от тези източноевропейски музикални идеи отново започнаха да се прокрадват в свиренето ми. (най-вече в песните "Nightstalker Twist" и "Spring Heeled Jack") Започнах отново да свиря със стария си приятел Боби Хокинс, просто свирех стари блус песни, свирех в барове. Нищо наистина забележително, но винаги забавно време. Както моят приятел Фил Алвин обича да казва, "Музиката живее в баровете."

Все още пишех/записвах и издадох още няколко албума. След това през 2020 г. удари пандемията. Вероятно имах повече късмет от повечето. Имах възможност да работя от вкъщи и там останах повече от година, като почти не излизах от къщи. Следващия април здравето ми започна да се влошава. Кръвното ми налягане стана неконтролируемо и влизах и излизах от спешното отделение на болницата. Месец по-късно получих първия от два инсулта (инсулти).

Мозъкът ми определено получи удар. Трябваше да се науча отново как да говоря над шепот и трябваше да се науча отново как да свиря на китара. Способността ми да ходя също беше компрометирана, но без способността да правя музика, честно казано не ме интересуваше. Имах втори, лек инсулт и честно казано се чудех колко време ми остава. Настъпи много сериозна депресия. (това е често срещано при пациенти с инсулт)

Няколко неща ме държаха мотивиран. Когато не правех терапията си, обикновено седях на верандата си и просто наблюдавах света. Една катерица (която оттогава кръстих Little Bubba, известна още като LB за кратко) започна да идва да ме посещава на верандата. Той просто седеше на няколко крачки от мен и ме наблюдаваше. Бих го гледал. Изтичваше на двора, но винаги се връщаше. След известно време започнах да го храня с фъстъци. Не винаги ги е ял. В някои дни изглеждаше, че той просто искаше моята компания.

С напредването на лятото и уменията ми да свиря на китара започнаха да се връщат, започнах отново да слушам музика. Отгатна! Обичайните ми фаворити, включително женския вокален хор на Българското държавно радио и телевизия. Често просто пусках музика в YouTube през телефона си чрез Bluetooth високоговорител, докато седях на верандата. YouTube започна да предлага други изпълнители. Един ден слушах квартет „Абагар“ да пее „Ой, мори, кавале“ и светът ми се промени. Това беше най-красивият звук, който някога съм чувал. Ако Господ ме беше призовал вкъщи в този момент, нямаше да споря. Просто бяха толкова добри. Техният звук е всичко, което харесвам в женския вокален хор на Българското държавно радио и телевизия, но по по-ясен и по-ефективен начин. Предполагах, че когато тези песни бъдат написани, ще бъде по-вероятно да ги чуете в изпълнение на малка група. Започнах да търся все повече и повече от тяхната музика.

След известно време в Google и Google Translate видях, че са издали CD. Потърсих го в Amazon; но няма късмет. Проверих с приятели в магазини за звукозаписи и компании за разпространение; все още няма късмет. В крайна сметка проследих имейл адрес за групата и с помощта на Google Translate им изпратих имейл за получаване на копие. Те отговориха с връзка, но по някаква причина и тя не проработи. Така че просто продължих да слушам в YouTube.

В ретроспекция следващият ми ход беше доста смел. След като ги последвах онлайн, се свързах с един от членовете и тя ми отговори. Оказа се, че тя говори много добър английски, така че не трябваше да разчитам на Google Translate. В друг момент реших да се опитам да се науча на български, ако не за друго, то за да разбирам текстовете им. Тази музика ми проговори на много дълбоко ниво. Перифразирам тук, но все едно чувам познат глас от миналото. Като чуване на предшественик. Има много мистерии от страна на баща ми в семейството, кой знае...може би имам български корени. Не знам. Това, което знам е, че музиката на Abagar Quartet ме спаси от една много мрачна депресия. Отново донесоха радост в живота ми! Те ме вдъхновяват!

Партньорката ми Марина често коментира, че тази радост, която открих, я прави щастлива и има по-малко притеснения за моето здраве. Тя ме вижда вдъхновен да правя неща и да опитвам неща...понякога неща, които съм мислил, че никога повече не мога да направя. Квартет Абагар с радост може да поеме отговорност за (поне) 2-ма американци, живеещи по-щастливи и по-щастливи животи. Аз да се науча да говоря български, на 57 години, това само по себе си ще бъде подвиг. Опит за това след кома и 2 инсулта (инсулти); нищо друго освен чудотворно. Въпреки че няма да кажа, че говоря езика с някакво истинско умение, вярвам, че бавно напредвам. Би било хубаво да имам някой, с когото мога да тренирам... но засега нашите котки и моите приятели катерици изглеждат впечатлени от малки фрази и думи.

За мен е чест да имам онлайн приятелство с членовете на квартет Абагар и техния директор Сашка. Всички са толкова търпеливи с мен. Сигурен съм, че трябва да съм изтощен на моменти. Благодарение на тях съм развил дълбоко очарование от всичко българско. Въпреки че не са единствената българска вокална група, според мен са най-добрите. Не мога да не вярвам, че Бог или Вселената са ги поставили на пътя ми, в най-мрачния ми час, за да озарят представата ми за света. Те наистина са моите български ангели и никой никога няма да ме накара да повярвам в противното. Хубаво е да си приятел с ангели.

* През по-голямата част от живота си съм бил музикант. Започнах да уча на пиано на 4 години. Около 9 години започнах да уча цигулка и виолончело, след това тромпет, туба и барабани. Нито един от тези инструменти не изглеждаше истински подходящ. Хванах китара на около 11 или 12 години и светът се промени. Бях намерил своя инструмент, моята музикална сродна душа. Занимавам се професионално с концерти от 13-годишна възраст.

** Предполагам, че се смятам за експерт по въпроса за рокабили музиката. Години наред бях търсен сесиен музикант и сайдмен. Бях в де факто хаус групата за първите 3 фестивала Rockabilly Hall of Fame в Тенеси и съм работил с редица оригинални рокабили артисти. Някои дори са записали мои композиции. Освен това написах рецензии за уебсайт номер едно в рокабили в Европа, както и рубрика в австралийско списание. До ден днешен все още се свързвам с рокабили фенове от цял ​​свят. Все още не се смятам за "рокабили" музикант. Аз съм просто музикант.

*** През 40-те си години, докато проучвах семейството на баща ми, открих собствените си „цигански“ корени. Това знание ми обясни много неща.