R.I.P. Mojo

 It takes a lot to make me puke. In my youth, the only things that would do it were cooked spinach or mixing weed & cheap booze. Mojo Nixon managed to make me puke. 

Was it really almost 30 years ago? Damn. I'm getting long in the tooth. The Rowdy Bovines had done a show with Mojo Nixon over at Graffiti. Always a fun joint, it was a mid-sized showcase venue (for those of yinz too young or too wasted to recall). I loved everything about the place except for the load-in and the cheap beer they always gave the Bovines. Usually Iron City. On rare occasions, Bud Ice (remember ice beers?). I rarely left the gigs feeling less than fine AND dandy. This gig was no exception. Mojo invited us (and a few others) back to his hotel to party. Comfortably in my 20s, I wasn't one to say NO. 

He was staying downtown at the Doubletree, which was a much nicer hotel than most musicians stayed at. The place was only a few years old at the time and was pretty fancy, especially by early 90s Yinzer standards. His room, a double, was nice but it wasn't the Ritz Carlton by any means. When Red Elvis and I got there, a small crowd was already in the room. Maybe 20 or so people. This made for a bit of a crowded atmosphere. Someone had kindly filled the bathtub with ice and a few cases of beer. The party was on. I had my eyes on a young lady, but alas, it wasn't to be. Mojo cornered me. A mutual friend had told him that I grew up in Steubenville, and Mojo, at the time, had a great interest in the town and one of its better-known sons. To say he had a lot of questions was putting it mildly. Without even asking, he poured me one hellacious gin and tonic and began his interrogation (which at times is what it felt like). I've never been a gin man, but I've never believed in looking a gift horse in the mouth and telling him he has cavities either. This led to more questions, more gin, and eventually many lines of cocaine. We pretty much ignored everyone, talking about 'Little Chicago'. Some questions remained unanswered, for reasons I hope he understood. 

Red Elvis and I left around 7 or 8 am. I was more wasted than any 3 people had a right to be. We got lost trying to find the elevator. This was especially bad as the beers; gin & Colombian snowflakes weren't mixing well. I could feel my stomach forming an internal mosh pit. I remember thinking how bland the wallpaper was, and how ugly the patterned maroon carpet was. And then it hit.

If you're one of the lucky ones to have never witnessed me getting sick, I do it with great force. Sort of a full body heave, complete with deafening roars, and the ensuing projectile emanations not unlike young Ms. Blair in The Exorcist. With each step, I had to pause, puke, and attempt further egress. It's safe to say that the wallpaper and carpet, at least in that particular hallway, had to be replaced. No real loss. Like I said, it was hideous. 

Red Elvis and I made it to the parking garage and my car (aka The Bart Mobile). I wasn't even in the same neighborhood as 'OK to drive', so I threw the keys to Red Elvis so he could drive. If you know me, you know this is rare. I don't like other people driving my vehicles. I'm particular, OK? 

Mojo and I crossed paths many times over the next decade. My career slowly crept upward and his was all over the place. If you never got the chance to see him live, I feel sorry for you. He was one helluva entertainer. Never a great singer, he was an alright guitarist when he wanted to be. He always knew he could entertain you and he was a loud enough character to make sure you didn't miss the opportunity. I think the last time I heard from him was around 2008 or 09. He sounded like he was having a good run of luck and was as loud as ever. My health was already starting to slow me down a little.

Reading tonight that Mojo died of a 'cardiac event', definitely caught my attention, but it didn't surprise me. I'll wager he was having FUN up until the very last second. Rest In Peace ya fuckin' Wildman. The world has just become quieter and infinitely less fun without you. Thanks for all you've left behind. I hope your questions find answers on the other side. 

My Annual THANKSGIVUS Post - ВЕЧЕ И НА БЪЛГАРСКИ!

Написах това есе преди 20+ години и оттогава го споделям почти всяка година. Дано се преведат опитите за хумор! Благодарен съм за всички нови приятелства, на които се насладих тази година!

Благодаря-дайте ни: така го нарече тя. Въпросната „тя“ ще бъде много ниска, гръмогласна чернокожа жена на средна възраст със забавено развитие, която бях наблюдавал от години. Нейното име е Омега...подходящо, защото тя наистина е КРАЯТ!

Омега нямаше точно проблем с говора, но мисля, че слухът й не беше 100% на ниво, тъй като някои думи биха се забъркали заедно, като например "Благодаря-дайте ни". Друга любима беше нейната версия на социалното осигуряване, която често звучеше повече като „общителна секретарка“ (от които познавам няколко).

Благодарностите ни (което сега предпочитам да наричам американския празник Ден на благодарността) е последният четвъртък на ноември (това е за моите задгранични приятели, които може да не са напълно запознати с темата). Това е празникът, на който ние, американците, благодарим на Бог, че ни е дал ГОЛЕМИ вкусни птици, пънкин пай и сос от червени боровинки... всичко това е благодарение на едно племе, което скоро положихме големи усилия да унищожим. Накратко, когато тези поклонници (по същество английски религиозни луди) за първи път кацнаха в Плимут Рок, те нямаха ПРЕДСТАВКА какво правят или какво ги чака!

След тази първа зима (какво имаш предвид "Без централно отопление"???), повечето от поклонниците бяха измрели. Останаха няколко сърдечни (вероятно като изядоха другите... но тази история изглежда изчезна в аналите на историята) и изглеждаше мрачно за тях, тъй като не знаеха нищо за земеделието на северноамериканска земя. За щастие индианците (хапете ме, НЯМА да бъда политически коректен) се смилиха над тях, показаха им какво да правят и пилигримите оцеляха. Справиха се много добре, всъщност направиха голямо угощение и поканиха индианците. Когато индианците се появиха, те разбраха, че белите хора или са наистина лоши в планирането на ваканциите, или просто са скъперници, така че изпратиха няколко смелчаци да отидат да убият половин дузина елени... трябва да се уверите, че няма да си тръгнете масата, освен ако не си на път да избухнеш... ВСЕ ОЩЕ американска традиция за Деня на благодарността. Запеканката със зелен фасул НИКОГА не е била в менюто...МОЛЯ, имайте това предвид! (Американците, които четат това, ще разберат хумора)

Накрая, някъде през 19-ти век, след десетилетия на объркване относно това какво представлява този празник на „Нова Англия“ (североизточен регион на Америка) и кога трябва да се празнува, някаква луда жена пише на всички в колониите, че предлага последния четвъртък в Ноември...точно навреме, за да отбележим началото на коледния пазарски сезон!

Сега, противно на това, което някои от моите английски колеги са били накарани да вярват, Благодарим ни НЕ Е американската Коледа. Повярвайте ми, НИКОЙ на тази планета не прекалява с Коледа като американците! Ето я, неделята ПРЕДИ Деня на благодарността, гледайки през входната врата коледните светлини на моя съсед! 1 месец и 5 дни преди да празнуваме рождения ден на Исус (въпреки че сгрешихме датата)...1 месец и 5 дни гледане на тези проклети светлини! Не ме разбирайте погрешно, обичам празниците толкова, ако не и повече от повечето хора... но обичам нещата да се правят по правилните причини... не просто да бъда първият, най-добрият или най-нахалният.

За празниците желая на всички мир, щастие и пълни кореми. Нека домовете ви се изпълнят със смях (не само консервираната версия, идваща от вашия телевизор). Нека джобовете ви никога не са празни, нека хладилникът ви винаги е пълен (с поне 6 пакета прилична бира...в случай, че трябва да се отбия хахахахахаха) и нека проблемите ви да са малко и далеч.

Всъщност не просто ви пожелавам тези неща за празниците... Пожелавам ги на всички ви ВСЕКИ ДЕН.

Имам няколко приятели (както обикновено) тази година за благодарности. Може да не е най-елегантната вечеря, но се надявам да гарантирам на всички добро хранене, пълен корем и място, където да седнат, да храносмилат и да се насладят на добра компания след това (и преди... стига да стоят ИЗВЪН ОТ ПЪТЯ МИ в кухнята). 

Ще се радваме на смъртта на пуйка. Ще се насладим на татърите, които ще бъдат пасирани. Дано кифличките не са леко загорели отдолу...но ако са, за това са масло, сос и ножове за масло! Зеленчуците ще са в изобилие и няма да са преварени. Паят ще е с шоколадов крем...НЕ ПЪНКИН! (моя традиция... не твоя, нали?) И да, Вирджиния... най-вероятно ще има някакво разнообразие от горски плодове... САМО БЕЗ ПРОКЛЕТА ГЕПЕЧКА ОТ ЗЕЛЕН БОБ... МОЛЯ! (гювеч е думата, която се опитвах да използвам ХАХА) 

Have you ever...

 Have you ever had to relearn your life? Think about it.

At 2 different points in my life (so far), I've had to relearn my life. In my mid-30s, I suffered a sudden onset medical condition that left me dead for 7 minutes, then spent a week in a coma. My girlfriend at the time left my side once, only to run to her aunt's house to take a shower (after a few days). She asked the docs if I would come out of the coma, and more importantly, what kind of shape would I be in. Would I be a drooling vegetable? Would I be able to walk, talk, and exist without 24/7 supervision? (OK, that one is still debatable) Would I be able to play guitar???? The docs were unable to answer these questions. 

When I did wake up, I seemed mostly normal. However, within a few days, it became clear that my memory was shot. I knew who I was and who most people were. I could still play guitar. My short-term memory was a joke. It took a while, but I was eventually able to remember things for more than 5 minutes. I was a 9-hour drive from home. My friends from Wales had changed their travel plans to house-sit for me and look after my dogs. I just wanted to go home. The day I planned to leave, only to discover I couldn't find my car keys. My girlfriend raced home to assist, only to find that I was holding them...but couldn't recognize that they were car keys. I was joking a lot, probably inappropriately, giving items the wrong name. When my girlfriend handed me my guitar, I told her that I didn't play tuba. She didn't find this particularly funny...but humor is the only way I know of to cope with such situations. After a month or so, I drove myself home from Tennessee to Pittsburgh. Then it was back to seeing different docs about the state of my brain.

I went through a few weeks of memory tests. At least the docs tell me I did. I honestly still don't remember. Although I suffered a lot of memory loss, I was deemed 'medically fit to return to work'. And so I did. I, luckily, had a lot of sick leave from my day job and had just finished recording an album prior to this medical mess. I was just happy to try to get back to normal. But it was my new normal...and at times it really sucked. 

I have very limited memory of my childhood. For years, I would ask my sister if this or that happened when we were kids. I had to rely on her to fill in the many, many blanks. Worst of all, the memories of some people just completely vanished. I remember running into a guy at the local gas station. He was so thrilled to see me! I guess we used to work together and were pretty close. I honestly had no idea who he was. I still don't. He looked so hurt when I had to explain that I had no clue who he was. I calmly explained what had happened to me but still, you could see the look in his eyes; just hurt and confused. I guess I looked and sounded normal but chunks of my mind were just gone. So I had to relearn a lot about myself, my past, and my present. A few months later, I ran into another friend, this time I vaguely remembered him. He'd heard I died! He screamed my name and started crying when he saw me. That was an interesting situation for sure! Again, I had to explain the situation. Having to do that was never fun, and still isn't. But sometimes it's necessary.

Within the next year, I discovered that I had lost a number of skills too. I was never great at reading music but now I'm essentially useless at it. I can slowly go note by note...but it'll take me an hour to read a 3-minute piece of music. Luckily, my ear training didn't seem to suffer, so I can still usually learn a song by ear. I lost a lot of my math skills, which was heartbreaking to me. I always liked math. I still do. It just takes me a lot longer to solve problems. I still often get lost working on equations. 

Social media became popular around the time I was going through all of this. In some ways it was helpful, but in some ways it was painful. I'd hear from long-lost friends and have no clue who they were. I can't count how many times I had to type an explanation of why I don't remember people. Others will have fond, vivid memories and I just draw blank after blank. I spent the better part of 10 years relearning my life and coming up with workarounds. I'm forever writing notes for myself and setting reminders on my phone. 

At one point, disability was discussed with me. I declined. I've always worked, and I figure I always will. The next 10 years were spent settling, comfortably, into my new normal.

2 years ago, I suffered 2 strokes. Here we go again. My short-term memory took a hit, as did my speech and physical abilities. I had to relearn how to walk, talk, use stairs, get in/out of the bathtub, and how to play guitar. The best I can explain it - it's like waking up in someone else's body. US Healthcare is really a lot different than it was 20 years ago, and not for the better. Sure, the docs drugged me up, thinned out my blood, and sent me home from the hospital, only to have a 2nd stroke 30 days after the 1st one. I blame that squarely on the nurse practitioner who changed my medications. I kept asking why I was seeing her rather than a neurologist. She was useless...but not as useless as the nurse practitioner I had to see after the 2nd stroke. She suggested I try a fad diet. That should fix me! My better half, Marina, is generally the sweetest human you will ever hope to meet. She was ready to punch this nurse practitioner's lights out. That afternoon, I sent a very long, detailed email to the acting head of the Stroke Clinic, CC'ing it to my doctor, my lawyer, and a friend in state government. Much to my amazement, I heard back within a few hours. After much apologizing for my less-than-satisfactory experience, he asked how I got his email. I suggested he concern himself more with whether or not I would be wallpapering my bathroom with his license, car title, and the deed to his house. My PCP got my medications sorted and I've been doing fine. Sure, I still have to use a cane at times. I tried going back to work, but my post-stroke brain had other ideas. A year later, I'm still not working and so far, getting any sort of help with disability has been impossible. And all the while, I'm having to relearn how to live my life. I've managed the big stuff. I can get around on my own. I can play guitar again. I earn a little bit of money that way. There are things I still have trouble with, but I find ways to work around them. I'm generally and genuinely in good spirits. I go through periods of deep, dark depression (and excessive misery - for those old enough to get the reference) but I find ways to bounce back.

I had to relearn my life again. I've learned that everything will be OK, if I let it be OK. Forward I shall go until I can't. Maybe 3rd time really is a charm. 

A Barrel by The Sea - A Modern Parable

One day I went to the sea...to catch a fish for my dinner. Once there, I saw a man standing beside a barrel on the shore. He beckoned me.

"Are you here to fish, friend?", he asked.

"Yes sir, I am. For my dinner", I replied.

The stranger pointed to the barrel. "Have a fish from my barrel. They are good fish. Perfect for your meal. And they are free!" The stranger went on about the quality of his fish, and that having a fish from his barrel would keep me from the risks of venturing into the deep, dangerous sea. I thanked him for his concern, as I briefly wondered who this man was, and why he stood on the shore with a barrel of fish. Where did the barrel come from? Where did the fish come from? Was he doing this out of concern for the welfare of his fellow man, or was he in some way required to do this?

I looked out at the sea. Therein lie a vast number of different species of fish. All varieties for all tastes. From seabass to shark. Fish so small one might not notice them, to fish so large they can swallow a man.  

"May I?", I asked the man as I moved my hand to the barrel.

"By all means", he replied.

I reached into the barrel and easily got hold of a fish, which I took out of the barrel. It was a carp.

"A fine fish, indeed!" said the man. "It will make a good meal for you."

One can eat carp, but they are dirty fish. Bottom feeders. It requires extra steps to filter out the dirt from the fish. Carp are bony fish. It would require cautious preparation so that I did not ingest a fishbone, which might get stuck in my throat and cause me to choke. I placed the carp back in the barrel.

"Are these all carp?" I asked the man. 

"Yes," he answered. "They are good fish and will provide a good, nutritious meal for you!"  

I thanked him but declined, and began to walk closer to the sea, the man began to argue with me about the dangers of the deep sea. He warned me of waves and an undertow that could drag me to a watery grave. I might not even catch a fish and will go hungry. 

Growing weary of his argument, I walked back to my village. Hungry, I decided to stop by the inn for my dinner. I know the innkeeper. I like him and I trust him. I told him about the man with a barrel by the sea. He sighed and told me that others had told him similar stories. Some took the free fish. Some did not. Some who took the fish, grumbled about the quality of it, while some had no complaint at all. 

The innkeeper asked if I was hungry and if would I care for a meal. Knowing full well that his food was inexpensive, basic fare, I agreed. It would satisfy my hunger, afford me the required nutrition, and would also benefit members of the community; his cook, the farmers, the butcher, etc. 

While waiting for my meal, the innkeeper and I spoke of local news in our community. A fancy restaurant had opened just outside the village. It offered a wide variety of exotic meals, often rich in spices but ultimately lacking in nutrition. And all at a hefty price, especially for the average villager. No, I was happy to have a nice, traditional meal at the inn. While eating my meal, I thought about the man with the barrel of fish by the sea. While the new restaurant charged high prices for its meals, the man by the shore was trying, with some effort, to give away his fish. To what end? He seemed almost desperate to keep me from the deep and dangerous sea. But why?  

Извадка от питсбъргския фолклор

 Почти може да се каже, че имам призрак в собствения си двор! Е, не съвсем задния ми двор, но поне близо до дома. Бихте си помислили, че ако живея близо до гробище, ще разказвам за призраци там, но ще грешите! Това е историята на Питър, малко момче призрак. Слушам тази история от години! Семейството ми живее в този район от началото на 20 век. Доскоро най-старата къща в окръг Алегени беше нашият семеен чифлик, но след смъртта на пралеля ми Алберта къщата беше продадена.

Баба ми и пралелите ми ми разказваха истории за забрани и всички луди времена. Иска ми се пралеля ми Ан да е жива, за да мога да получа повече информация за това предполагаемо „бордело“. (тя живееше точно на улицата... но НЕ БЕШЕ работещо момиче! LOL) Както и да е, продължавайте с историята...

МАГАЗИН ЗА ЦВЕТЯ БЛАХА (Етна, окръг Алегени) Собственикът на магазина Дейвид Корнели премести магазина си за цветя и подаръци на улица Бридж в Етна през 1991 г. Той беше чувал, че сградата е обитавана от духове, но не се замисля дали да се премести. Той дори запази предишното име на магазина, Michael Blaha Flowers. След това трябваше да се срещне с Питър. Приказката разказва, че сградата е била бордел през бурните 20-те години и че Питър е бил незаконен син на една от работещите дами. Той си играеше с фойерверки на тавана, когато избухна пожар, губейки живота си едва на 8-годишна възраст. Той все още играе в сградата. Когато наемодателят ремонтираше магазина, светлините мигаха и инструментите бяха изключени от контакта. След като магазинът започна да работи, плюшените животни изчезнаха само за да се появят месеци по-късно. Обича да си играе с електрониката, депрограмиране на касовия апарат и кодиране на телефонния секретар. Магазинът често се намира в пълен безпорядък, когато бъде отворен, а едно момиче, което работеше там, твърди, че косата й е дърпана от Питър. Екстрасенсите казват, че Питър харесва собственика, слава Богу, и просто се държеше игриво. Той изчезна за няколко години, когато беше премахната пещ - духовете се прикрепят към метални предмети, според екстрасенсите - но се върна. Сегашното състояние на Питър е несигурно. Магазинът е затворен и закован от години. Има глава за магазина на Питър и Блаха в „Призрачни истории от Питсбърг и окръг Алегени“ от Бет Трапани и Чарлз Адамс III. (Ревю на Pittsburgh Tribune „Steel City Haunts изискват стоманени нерви“, 31 октомври 1998 г.) 

Питър: Актуализация (8 октомври 2009 г.)

Днес след работа се отбих в цветарския магазин (Винаги в разцвет), където живее призракът Питър. Технически той живее в задната сграда, където е починал на 3-тия етаж, който по това време е трябвало да бъде таван.

Сюзън, която сега управлява цветарския магазин, е приятен, привлекателен и определено НЕ луд човек. Просто случайно има призрак на 8-годишно момче в ръцете си. Тя беше повече от щастлива да обсъди Питър, но подчерта, че не излиза от пътя си, за да го използва за публичност.

Изглежда, че предишните собственици, 2 сестри, го направиха...и не по вкуса на Питър. Те опитаха сеанси и т.н., които изглежда „разстроиха Питър“. Първата среща на Сюзън с момчето-призрак беше, когато на бюрото й се появиха драсканици с пастел. Партньорът й Кевин я увери, че няма нищо общо с това.

През годините, в които Сюзън управлява магазина за цветя, тя не е имала нищо повече от пакостни шеги от Питър. Миналата Коледа декорация, активирана с глас/докосване, започваше да пуска „Jingle Bells“ без причина. Нито Сюзън, нейният партньор, служители или кучета бяха някъде близо до него. Сюзън го записа с тебешир на Питър и ми го каза с приятен смях.

Петър се увлича по плюшените играчки. В сутерена на сградата има стара детска кошара, пълна с плюшени играчки. В дъното на купчината имаше плюшен натруфен човек. За да го задействате, трябва да стиснете крака, а тъй като е по-стара играчка, трябва да стиснете с известно усилие. В продължение на близо седмица играчката продължи да се активира, вероятно от Питър. Имайте предвид, че беше в дъното на купчината.

Имаше семейство, което живееше на 3-тия етаж на задната сграда и имаше малки деца и домашни любимци, на които Питър изглежда се радваше. Сюзън имаше само положителни забележки за срещите на семейството с Питър.

Петър обаче все още е шегаджия. Когато партньорът на Сюзън Кевин правеше някои ремонти на сградата, инструментите изчезваха и удължителните кабели се изключваха сами с известна честота.

Само един човек, познат на Сюзън, е имал физическа среща с Питър. Преди няколко години възстановиха стъпалата към мазето и работникът, приятел на Кевин, се срещна лице в лице с момчето призрак. Работникът, едър едър мъж според описанието на Сюзън, беше толкова изнервен, че до ден днешен отказва да се върне в сградата. Той и Кевин все още са приятели... но мъжът все още отказва.

Когато обсъждахме Питър със Сюзън, трябва да кажа, че тя нямаше какво да каже освен положителни неща за Питър и чувства, че той не й създава никакви проблеми, защото тя говори положително за него. В момента има двама братя, които живеят на 3-тия етаж на задната сграда и изглежда, че се разбират добре с Питър, а Петър изглежда им харесва. Питър, като всяко 8-годишно момче, изглежда предпочита компанията на деца, по-големи момчета и домашни любимци. Сюзън държи двете си доста големи кучета в магазина за цветя със себе си, когато е там, и кучетата не изглеждаха доста озадачени от Питър. Те бяха много по-заинтересовани да ме подушат... може би за да се уверят, че съм от плът и кръв, а не ектоплазма.

Интересна странична бележка би била, че магазинът за цветя все още има оригиналните си дървени подове. Сградата е построена в края на 19 век и в различни периоди е била хотел, ресторант, бордел, цветарски магазин и т.н. Освен това е оцеляла след пожара, който уби Петър, голямо наводнение... и призрак. Това вече е майсторство!

Щастието е мимолетно

 Щастието е мимолетен момент. Подобно на въздуха или водата, не можете да го задържите, но имате нужда от него, за да оцелеете. Често ни казват (от хора, които се опитват да ни продадат неща), че можем да имаме щастие, АКО. АКО направим това, което се опитват да продадат. АКО ядем, пием или носим нещото, което се опитват да продадат. Само ако щастието се постигаше толкова лесно, тези търговци на митове щяха да струват теглото си в злато.

Както всички добри неща, които си заслужават, щастието трябва да се цени и помни. Това ни дава нещо, към което да се стремим, ако не друго. Доволството, от друга страна, Е постижимо.

Постигането на удовлетворение е относително лесно, въпреки че може да изисква известна лична промяна. Всеки от нас трябва да е благодарен за нещата, които има. Разбира се, никой няма всичко. Но каквото и да имате, бъдете благодарни.

Повечето хора или забравят, или не знаят, че освен всичко друго съм и ръкоположен служител. Аз не проповядвам, но с радост ще се опитам да служа {да се погрижа за нуждите на (някого)} всеки шанс, който имам, а имам много шансове.

Точно снощи ми беше даден шанс и вярвам, че успях. След шоуто си говорих с една дама на питие. Лесно усещах осезаемо ниво на недоволство. Тя изглеждаше в по-малко щастлива точка от живота. Предложих малко мъдрост, която научих преди години.

"Ако всеки ден е слънчево, светът ще бъде пустиня."

От изражението на лицето й тази фраза я порази по същия начин, както и мен преди години. Посочих, че докато дъждът и снегът не винаги се приемат добре от повечето, те са необходими. Той храни растенията, които ни дават въздух и храна. Поддържа почвата плодородна. Пълни реки и потоци и водоизточници. Без това светът ще изсъхне и ще умре. Трябва да сме доволни от дъжда и снега и да сме благодарни за даровете им. Ако времето значително влияе върху плановете на даден човек, може би този човек трябва да преосмисли какво/как планира. Твърде много си мислят само „Аз, аз, аз“ и „Искам“. Такива мисли могат да отведат човек по тъмен и самотен път. Недоволството е единственото нещо в края на този път. Алчността е като наркотик. Човек ще иска още, още, още. Благодарността и задоволството са ежедневен дар за себе си. Това е дар на мира. От този мир израства способността да обичаш. С любов всичко може да расте.

През годините, когато работех в областта на поведението и психичното здраве, често оценявахме списъка с желания и нужди на индивида. Те може да искат да бъдат филмови звезди, но имат нужда от място за живеене. Кое е по-наложително? Очевидно им трябва място за живеене. Те се нуждаят от подслон, храна, облекло, в някои случаи медицинска помощ и т.н. Стремете се първо да посрещнете действителните нужди, след това можете да разгледате желанията. Бях на 21, когато започнах работа в тези области. Бях и работещ музикант. Парите бяха повече мит, отколкото реалност. Имах късмета никога да не съм бил мотивиран от финансови желания. В много отношения съм по-голям късметлия от повечето. Колкото по-възрастен ставам, толкова повече оценявам удовлетворението.

Изпитах своя дял от загуба и болка. Всички го правим. Всеки момент на загуба и/или болка ни дава избор. Държим ли на тези моменти, или ги приемаме и се надяваме да се поучим от тях? Скръбта, гневът и омразата са мощни емоции. Лесно се консумира от тях. Виждаме хора около нас, които изглежда прегръщат и романтизират тези по-тъмни емоции. Гледайки как другите ги приемат, можем лесно да бъдем объркани и подмамени да вярваме, че трябва да се придържаме към тях. Не мога да кажа, че съм съгласен. Въпреки че всяка емоция има уроци за преподаване, всички трябва да се стремим към положителен резултат.

Да бъдеш доволен от живота означава да постигнеш ниво на мир и спокойствие. Щастието е приятно, но може да бъде хаотично и разрушително. Може да доведе до самохвалство, независимо дали е умишлено или не. Това може да накара другите да се почувстват на ниво на неадекватност. Разбира се, всички ИСКАМЕ да споделяме радостите си. Радостта, която изпитваме от щастието, трябва да бъде споделена. Коренът на щастливите моменти също може да бъде споделен, но само с известна предпазливост и уважение към другите. Споделяйки радостта от предстояща сватба или раждане на дете, как тази новина ще бъде приета от една безплодна мома? Как новината за нова работа или високоплатена позиция ще бъде приета от някой, който се бори да запази храната на масата? Въпреки че съм сигурен, че хората винаги ще се опитват да бъдат щастливи за другите, всеки от нас трябва да поеме отговорност за новините, които споделяме. Ние не бихме предложили доброволно или съзнателно уиски на лекуващ се алкохолик. Защо тогава да напомняме на друг за техните лични скърби? Не можем винаги да знаем, затова трябва да се опитваме да споделяме само радостите, а не делата. Радостта ще бъде очевидна. Често се нарича "блясък". Щастието излъчва. Доволството изглежда като спокойствие. Исус каза: „Иди си с мир.“* Мирът и удовлетворението са синоними. Опитвам се да съм благодарен всеки ден. Не винаги е лесно, но става все по-лесно с времето.

* Марк 5:25-34

Градско пиле

Ако искате да разберете една култура, погледнете в техните кухни.

Като дете бях изключително придирчив към храната. Имаше много противопоставяния на масата за вечеря, защото отказах да ям нещо. Мама би опитала речта „гладуващи деца в (въведете държава тук)“. Татко предпочиташе "яж това ИЛИ ИНАЧЕ!" методология. Това приключи, когато се разбра, че имам някаква хранителна чувствителност и просто не ям неща, за които съм научил, че ме разболяват. Това стана особено ясно на скъпия стар татко последния път, когато се опита да ме принуди да ям варен спанак. Ако сте гледали филма Екзорсистът, имате представа как се е случило това. Колкото и да е странно, нямам проблем със суровия спанак. Наслаждавам се на това в салата или на сандвич. Готвено? Стомахът се ядосва, бързо.

Месото никога не е било проблем. През последните 57 години се наслаждавах на голямо разнообразие. Говеждо, пилешко, свинско, телешко, агнешко, еленско, заешко; дори някои по-екзотични лакомства като мечка, коза, кенгуру, ему, алигатор, крокодил, морска костенурка и дори кон (въпреки че не мога да кажа със 100% сигурност, че беше кон. Някои от моите френски приятели имат чувство за хумор за такива неща) Минах вегетарианец в един момент за две години. Всичко, което се случи, беше, че качих шестнадесет килограма. Холестеролът ми не се промени. Здравето ми, като оставим настрана наддаването на тегло, остана стабилно. Това, което ме върна към яденето на месо, беше крайната ми кулинарна слабост: ПЪРЖЕНОТО ПИЛЕ. Бих могъл да напиша история точно за този епизод, но е достатъчно да кажа, че наистина харесвам пиле.

Казват ни, че много неща имат „вкус на пиле“. Не, не го правят. Единственото нещо, което съм ял и има вкус на пиле, е пилешкото. Много меса имат подобна текстура или консистенция, но нямат вкус на пилешко. Месото от гърмяща змия е подходящо за пържени хапки, не за разлика от Chicken McNugget, но няма вкус на пилешко и е скъпо. По-опасно за улавяне и от птица от ферма.

Израствайки в Rust Belt, честа вечеря през детството ми беше Градско пиле. Точно като "Hunky Hand Grenades", ще ви бъде простено, ако не сте запознати с това конкретно кулинарно удоволствие. Нека сме наясно. City Chicken НЕ Е пиле. Всъщност се прави със свинско и понякога телешко месо. Според моето разбиране за произхода стана популярен в Ръждивия пояс по време на Депресията. Пилешкото беше скъпо по това време (и отново е). Свинското и телешкото бяха едновременно по-евтини и по-лесно достъпни в месопреработвателните райони (като Питсбърг, Кливланд, Чикаго и т.н.).

Тези региони са имали големи полски и украински популации и се смята, че  Градско пилепроизхожда от тях. Просто, това са парчета месо, нанизани на клечка, понякога панирани, понякога не, пържени или печени. Често се изстискваше във формата на пилешко бутче (барабанна пръчка), откъдето идва и името „Градско пиле“.

Ястието остава популярно през 70-те и 80-те години на миналия век, но изглежда изпада в немилост през 90-те и началото на 2000-те години. Изглежда се завръща! Аз, например, съм развълнуван от това! Всъщност тази вечер направихме  Градско пиле
за вечеря. Заедно с картофи и царевица, това беше добро, старомодно ястие „залепете за ребрата си“.

Както всички знаят, аз съм очарован от България. Доколкото прочетох, ястията със свинско са доста популярни там, от Каварна през Кебабче до Кьофте/Кюфтета, ще трябва да внимавам да ограничавам порциите си там.