Искам да споделя този откъс от книгата си „Истории от Америкатаун“ (Tales from Americatown) с българските си приятели. Смятам, че цялата книга би била трудна за превод заради многото различни гласове, които използвам в повествованието. Книгата е художествена измислица. Представете си, че САЩ са рухнали. Хората оттам се превръщат в имигранти на места, които вероятно не биха могли да открият дори на картата. Някои имат късмет. Други – не. Този откъс е от дневника на един от героите, след като той се озовава в малко, почти обезлюдено село. Културният шок може да означава различни неща за различните хора. Приятно четене! - MCM
СКЪПИ ДНЕВНИКО
Вторник, 9 април – 1:07 ч.
Не мога да свикна колко тъмно става тук. У дома нощното небе беше сиво, осветено от заводите, пожарите и което там сметище с химически отпадъци гореше през съответната седмица. А тук? Поглеждам през прозореца и Млечният път ме гледа право в очите. Красиво е, ама и адски страшно. Вълци, чакали, може би една-две мечки допълват звуковия фон.
Там, в Териториите, нощите бяха изпълнени с шум от влакове, коли, изстрели, хора, които крещяха за помощ, сякаш всичко това беше просто обичайният фонов шум. Тук мирише на пръст и борова гора. Странното е, че този чист въздух ми се струва чужд.
Тази стара къща още има нужда от планина работа, но поне е здрава. Моя е, стига светът да не се разпадне отново. Засега това ми стига.
Четвъртък, 10 април – 21:25 ч.
Културен шок. В Териториите непрекъснато подхвърляха този израз, обикновено като предупреждение. „Другаде хората не са като нас.“ Мързеливи, неморални, корумпирани, дрън-дрън. Истината е, че не грешаха за културния шок. Просто грешаха за това какво всъщност означава.
Тук не е страшно. Просто е... странно. Бавно. Адски бавно.
Магазините нямат определено работно време. Поне не такова, с каквото съм свикнал. Малкото магазинче в съседното градче? Човекът отваря, когато му скимне. Понякога отивам пеша дотам, чакам известно време и се връщам с празни ръце. Друг път седя с часове на пейката на площада и се опитвам да не изглеждам нетърпелив. Всички останали сякаш нямат нищо против. Може би проблемът е в мен. У дома, дори в най-лошите времена, обикновено можех да намеря нещо отворено. Тук просто чакаш.
Хляб, салам, някоя и друга закуска от тесто. Това е почти цялото ми меню. Саламът оставя мазен вкус в устата ми, като слой лой, който така и не изчезва. Закуските изсъхват за един ден, но пак ги ям. Скоро трябва да измисля как да стигна до истински магазин. Разписание на автобусите? Засега не му вярвам. Българският ми още не е достатъчно добър, за да задавам въпроси, камо ли да споря, ако нещо се обърка. Мисълта, че мога да остана блокиран в някой град, без да мога да обясня какво ми трябва, ме държи тук, да дъвча стар хляб.
Ток има. Докато не спре. Лампите примигват и после нищо. Понякога за няколко часа. Понякога за повече. Най-лоша е тишината, когато всичко угасне. Само аз, скърцането на старата къща и пукането на печката, докато изстива. Свещите хвърлят странни сенки по стените, сякаш къщата е жива и ме наблюдава.
Водата идва от кладенеца. Аз съм градско момче. Не разбирам абсолютно нищо от кладенчова вода. Преварявам всяка капка, въпреки че всички ми казват, че е чиста. Селяните още се редят на опашка пред чешмата на площада с тубите си, сякаш изпълняват някакъв ритуал, на който още не съм готов да се доверя. Все си представям микроби, болести, треска. Не знам какво бих направил, ако ми потрябва помощ. Линейка? Дали изобщо ще намерят това място? Имам списък с телефонни номера на сгънат лист в кухненското чекмедже. Телефонът ми работи, евтино пластмасово нещо с грозно жълто сияние на екрана, но на кого да звънна? Дори още не знам как се казва „Имам нужда от помощ“ на български. Ще съм умрял, преди някой да ме намери!
Печката ми е спасението. Отне ми седмици да се науча да я използвам както трябва. Отначало се изпичах от жега, после замръзвах. Сега вече съм хванал цаката: две цепеници за постоянна топлина, три, ако искам да стане достатъчно топло, за да си сваля пуловера. Нощите хапят здраво. До сутринта къщата е като хладилник, а дъхът ми образува облачета във въздуха.
Долу има една печка за готвене и за прогонване на студа. Горе има по-малка, която превръща спалнята в пещ. Обикновено накрая открехвам прозореца и гледам как дъхът на планината се промъква вътре. Мирише на бор и влажна земя. Най-големият ми страх е пожарът. Печката пука и съска, а аз си представям как цялата къща пламва, докато спя. Държа кофа с вода наблизо, за всеки случай.
Сега запасът от дърва е приличен, макар и нареден накриво-натриво в бараката. Но всеки път, когато взема цепеница, си представям как купчината намалява, докато накрая изчезне. До лятото ще трябва да започна да цепя още. Ръцете ме заболяват само като си помисля. Поне ще ме държи във форма. Работиш за топлина. Топлината те държи жив. Проста размяна.
Тук е толкова тихо, че още не мога да се доверя на тази тишина. Няма коли. Няма неонови светлини. Само кучешки лай, кукуригане на петли и вятърът, който стърже по капаците на прозорците. Всеки звук е някак по-отчетлив, сякаш означава нещо. Непрекъснато се ослушвам за нещо, макар че сам не знам за какво.

Comments
Post a Comment