За моите български приятели! Насладете се на тази малка приказка, която съчиних, заимствайки от вашата история и фолклор. Позволих си някои творчески волности. Опитах се да запазя „гласа“ на историята възможно най-автентичен... но всички знаем, че познанията ми по български език не са най-добрите. Но продължавам да опитвам! - MM
40 дни близо до Сливен (разказ)
от Мемфис Майк (© 2026)
Бяха изминали почти десет години, откакто комунистите свалиха Муравиев. Налагаше се нов ред, който достигаше навсякъде - от София до най-малките села, които не се появяваха на картите. И все пак в България промяната идваше бавно, ако изобщо се случваше. Вълкът можеше да сменя козината си, но не можеше да промени темперамента си.
Това, което се промени първо, не бяха вярванията, а документите.
Известието пристигна сгънато в кафяв плик, подпечатан с виолетово мастило, печатът беше счупен веднъж и отново притиснат, сякаш самата хартия можеше да бъде поправена.
До другаря Петър Киров , пишеше там. Назначение за служебен пазач (временно).
Местоположение: Сектор 12, бивша административна единица на селото, на 45 км западно от Сливен.
Цел: Осигуряване на държавна собственост; гарантиране, че няма да има кражба, саботаж или замърсяване.
Вторично: Докладвайте за нарушения и „суеверни инциденти“ с дати, свидетели и съществена причина.
Петър го прочете два пъти, след което го вдигна към светлината и наблюдаваше как евтините влакна светят. Ако се взираше достатъчно дълго в нещо, то започваше да изглежда свято.
Той подписа разписката в районното управление, взе ключодържателя и натовари велосипеда си с чувал хляб, кутия свинска мас, буркан сол и ролка хартия за докладите си. Служителят - млад, с прилизана коса, репетиран глас - му каза същото, което всички му казваха сега: преместването е прогрес, кооперацията е бъдещето, старите села са неефективни.
Петър не спореше. Беше спорил достатъчно през живота си, за да разбере цената.
Той излязъл от Сливен на разсъмване, покрай лозята и ниските гънки на земята, които изглеждали спокойни само защото дърветата не говорели. Пътят се стеснил, после се превърнал в коловоз. На места бил изгризан от тежестта на камионите, а на места бил изгладен от поколения крака, които сега нямали къде да отидат.
Когато селото най-накрая се появи, то не толкова се издигаше от пейзажа, колкото потъваше в него - срутени каменни стени, хлътнали покриви, врати, висящи отворени като усти, забравили думи. Църквата стоеше на ръба като упорит зъб. Някой беше откъснал камбаната. Празната камбанария изглеждаше изненадана.
Вятърът се движеше през тревата по улиците, сякаш се опитваше да запомни формата на тълпите.
Петър слезе от коня пред бившата сграда на общинския съвет - една стая с бюро и портрет, който беше премахнат, оставяйки блед правоъгълник на стената. В ъгъла беше свита печка, студена като пепел. Той отключи вратата, влезе вътре и усети миризма на прах, стар дим и нещо леко сладникаво, което му напомняше за хляб, оставен твърде дълго на влажно място.
Задачата му беше проста: да следи какво е останало, докато не бъде демонтирано, преразпределено или забравено. Все още имаше инструменти в бараките, железни легла в празни къщи, чували със семена в мазета. Държавна собственост, сега, дори и да е била купена с труда на човешки ръце преди тридесет години.
Приютявайки се в една от изоставените къщи, Петър остави чантата си и започна да прави мястото подходящо за живеене. Той помете, запали печката и свари вода в вдлъбната тенджера. Отвън селото го наблюдаваше мълчаливо.
По обяд, когато светлината беше ярка и безмилостна, той чу стъпки по пътя.
Той излезе навън и я видя да идва бавно, носейки на гърба си сноп пръчки, с шал, вързан под брадичката ѝ. Беше дребна, прегърбена и се движеше с търпението на човек, който е спрял да очаква светът да направи място.
Той я позна веднага.
„ Баба Стоянка“, вика той.
Тя го изгледа присвито, сякаш беше дума, на която не вярваше.
„ Петър Киров“, отговори тя, без да пита защо е там. Хора като нея не задаваха въпроси. Те наблюдаваха. Въпросите бяха за тези, които очакваха отговори.
— Те ме изпратиха — каза той, държейки известието си за назначение, сякаш печатът на листа му можеше да обясни нещо.
Тя кимна. „Те изпращат. Ние тръгваме.“
Петър предложи да вземе пръчките, но тя поклати глава.
„ Аз живея тук“, каза тя. „Засега. Те могат да местят прасета по-лесно от стари жени.“
„ Разрешиха ли ти ?“
— Разрешено — повтори тя, усещайки вкуса на думата като нещо кисело. — Казаха ми: „Можеш да останеш до пролетта, а след това ще те преместят.“ Аз казах: „Пролетта винаги идва.“ Шегата ми не му хареса.
Петър се опита да се усмихне. Усети се сковано.
Тя остави пръчките до църковната стена, погледна празната камбанария и цъкна с език. „Взеха камбаната.“
„ Метал“, каза Петър. „Той е необходим.“
„ Всичко е необходимо“, каза тя. „Дори мъртвите, очевидно.“
Той се обърна. „Какво имаш предвид?“
Баба Стоянка го наблюдава за момент, след което кимна към гробището отвъд църквата - ниска ограда, наклонена, тревата вътре пораснала колкото мъжки кръст.
„ Някой ходи“, каза тя.
Петър почувства раздразнение преди страх. Това беше първата му защита - раздразнение от безредиците. Партията беше научила всички на това.
„ Никой не живее тук“, каза той.
„ Някой върви“, повтори тя и начинът, по който го каза, правеше думите по-малко твърдение, отколкото прогноза за времето.
Петър погледна към гробището. От мястото, където стоеше, виждаше само тръстики, криви камъни и слънчева светлина, уловена в паяжини. Нищо не помръдваше.
— Това е разговор на старите хора — каза Петър тихо.
— Стара съм — съгласи се тя. — Говоря . Но не измислям стъпки.
Искаше да я попита какво точно има предвид, но не искаше и да го чуе. В документите за заданието имаше ред за „суеверни инциденти“ и чиновникът се изкикоти, докато го казваше, сякаш суеверието беше болест, която държавата лекуваше.
Петър не вярваше в болести, които се появяват само през нощта.
Той се върна вътре, написа първия си доклад и поддържаше почерка си чист.
Ден 1 : Пристигнахме. Не е наблюдавана кражба. Сградите са непокътнати. Останал е един местен жител (Стоянка, възрастна). Жител съобщава за „някой, който се разхожда“ близо до гробището. Възможен нарушител. Ще наблюдаваме.
Същата нощ той яде хляб и свинска мас край печката и слушаше как селото потъва в мрак. Куче излая веднъж, далеч, после спря, сякаш поправено. Вятърът се носеше по празната улица, носейки миризмата на пръст.
Петър лежеше на походното легло, което му бяха оставили, и си казваше, че е тихо, защото е празно.
Той се събуди, когато печката изпука, звук като пукане на кокалчета.
Той лежеше неподвижно. В тъмнината стаята му се струваше по-голяма, отколкото беше на дневна светлина. Чуваше собствения си пулс, слабото, настойчиво движение на плътта. Чуваше – не, усещаше – слаба вибрация, като конец, опънат някъде над него.
После, много тихо, се чу звук, сякаш нещо се влачеше по дърво.
Петър седна.
Стаята беше тъмна. Лунната светлина през пропукания прозорец образуваше бледа ивица по пода.
Отново: стържене. После тихо пращене.
Петър свали крака от леглото, взе лампата и я запали с треперещи ръце, които се престориха на студени от нощта.
Нищо. Печката си стоеше както преди. Бюрото беше недокоснато. Вратата беше залостена. Прозорецът беше затворен.
Той слушаше.
Тишина.
Той се върна в леглото, но не заспа.
На сутринта той намери разсипана пепел до печката. Беше я почистил предния ден. Вратата на печката беше затворена, резето здраво.
Може би самият той го беше разлял. Може би.
Той все пак го записа.
Ден 2 : Незначително безпокойство. Намерена е пепел до печката. Възможна е активност на гризачи.
На третия ден хлябът му беше по-малък, отколкото трябваше да бъде.
Той го отряза внимателно, както винаги правеше - две филийки за сутринта, две за вечерта. Хлябът трябваше да издържи пет дни. Сега беше тънък, сякаш някой беше отхапал от средата.
Той провери шкафа. Кутията със свинска мас беше отворена, повърхността ѝ беше размазана. Беше петно, сякаш пръст беше прокарал през нея.
Петър се взира дълго в белега. Собствените му пръсти бяха чисти.
Той отиде до вратата, провери лоста. Прозорецът беше заключен.
Той излезе навън и последва собствените си стъпки в праха. Нямаше други. Селото лежеше на слънце като тяло, което вече беше оплакано.
Той отиде в къщата на баба Стоянка - единствената, от чиито комин се виеше дим.
Тя отвори вратата, преди той да почука, сякаш я беше чакала.
„ Ядеш за двама“, каза тя.
Петър се намръщи. „Какво?“
Тя кимна към чантата му. „Хлябът ти е по-малко.“
Тогава Петър почувства гняв, остър и глупав. „Ти го взе?“
Изражението ѝ не се промени. „Ако исках хляба ти, щях да те попитам. Стара съм, не съм крадец.“
Гърлото на Петър се сви. „Тогава кой...“
Тя се отдръпна, пускайки го в топлата стая. Иконите все още висяха в ъгъла, въпреки че някой се беше опитал да ги махне и успя само да разкъса мазилката. На печката ѝ къкреше тенджера. Въздухът миришеше на боб.
Тя посочи купа на масата. „Яж.“
„ Не съм гладен.“
„ Ти си. Седни.“
Петър седна, по-скоро защото не знаеше как да ѝ откаже, без да изглежда като дете.
Тя наля боб в купата и я сложи пред него. Той яде, без да вкуси, а мислите му препускаха.
Когато той свърши, тя му наля вода и седна срещу него.
„ Кажи ми“, каза тя. „Кога беше погребан?“
Петър премигна. „Кой?“
„ Онзи, който беше завлечен.“
„ Не знам какво имаш предвид.“
Тя погледна покрай него, към гробището, сякаш беше в стаята с тях. „Онзи, който умря неправилно. Кога?“
Петър знаеше, макар че не искаше да си спомня.
Беше преди месец. Един мъж на име Васил - фермер с твърди ръце и уста, която не мълчеше, когато идваха чиновници. Имаше спор до житницата. По-късно казаха, че е паднал. По-късно казаха, че е бил пиян. По-късно казаха, че е било инцидент.
Петър беше видял синината на гърлото на Васил, когато донесоха тялото в църквата. Беше погледнал настрани.
— Тридесет и девет дни — каза Петър, преди да успее да се спре.
Баба Стоянка кимна бавно, сякаш потвърждаваше някакво изчисление. „Утре става четиридесет.“
Петър усети студ в стомаха си, който не беше толкова страх, колкото разпознаване - усещане, че нещо се е натрупвало независимо от вниманието му.
„ Това религиозно число ли е?“ попита той, мразейки себе си за това колко слабо звучеше.
„ Не е религиозно“, каза тя. „Практично е.“
Той се втренчи в нея.
Тя се наведе напред. Очите ѝ бяха насълзени, но проницателни. „Слушай. Не те моля да ми вярваш. Казвам ти как стоят нещата тук.“
Устата на Петър беше пресъхнала. „Какви неща?“
„ Мъртвите“, каза тя. „Тези, които не си отиват.“
Петър искаше да се засмее, да го направи нелепо, да го превърне в нещо, което може да докладва и да отхвърли. Но си спомни за петното от свинска мас. Липсващия хляб. Тънкото пукане в нощта.
„ Искаш да кажеш… убър“, каза той и думата имаше вкус на детство.
Баба Стоянка кимна. „Обур. Убур. Каквато и уста да използваш.“
— Това е... — започна Петър, после спря. Почти беше казал „суеверие“. Почти беше казал „изостанало“. Думи, които биха зарадвали чиновник в Сливен, но не означаваха нищо в кухня, миришеща на боб.
„ Как се прави?“ попита той и намрази, че попита.
„ Насилие“, каза тя просто. „Или отказ. Понякога мъжът е твърде ядосан, за да си тръгне. Понякога е твърде засрамен. Понякога е обвързан от това, което му е било сторено.“
Петър преглътна. „И той се връща?“
„ Първо яде като мъж“, каза тя. „Хляб. Боб. Каквото и да оставиш. Създава проблеми. Чука. Влачи се. Напомня ти, че съществува.“
„ И тогава?“
„ И тогава, ако не може да яде, пие.“
Ръцете на Петър се стиснаха около чашата. „И как ще го спрем?“
Баба Стоянка го наблюдаваше. „Как да спреш нещо, което прави само това, което трябва?“
— С... благословия? — каза Петър, въпреки че знаеше, че свещеникът е бил отведен преди месеци. — Монах?
Тя поклати глава. „Монасите са полезни. Но монасите са мъже. Понякога мъжете не идват. Понякога мъжете идват твърде късно. Понякога мъжете имат документи, които трябва да подпишат.“
Петър се изчерви.
„ Най-добрият начин“, каза тя, „е да го предпазим от връщане в гроба.“
Петър премигна. „Това ли правиш? Заключваш го?“
Тя кимна. „Ако не може да се върне, не може да остане. Разхлабва се. Превръща се в дим. Черна мъгла. Изтънява.“
— Това звучи по-зле — каза Петър, преди да успее да се спре.
Баба Стоянка стисна уста. „Всичко си има цена.“
Той си помисли за партийния език – цената на прогреса, необходимите жертви – и изведнъж се почувства зле от това колко лесно се вписваха едни и същи думи.
„ Какво правим?“, попита той.
Баба Стоянка го погледна дълго. „Какво правят „ те “?“, попита тя и той разбра, че има предвид чиновниците .
Петър се поколеба. „Искат гробището да бъде разчистено. Казват, че е пуста земя.“
„ Ще го направят“, каза тя. „И ще направят грешката.“
Петър се изправи твърде бързо, краката на стола изскърцаха. „Не. Мога да докладвам...“
„ На кого?“ — попита тя, не без злоба. „На мастилото?“
Умът на Петър преброи различни възможности - писма, предупреждения, районната служба, процедури. Можеше да напише доклад, който никой нямаше да прочете. Можеше да настоява за протоколи за наблюдение. Можеше да поиска допълнителен персонал.
Можеше да прави всичко, на което беше обучен, и нищо от това нямаше да промени факта, че утре е четиридесетият ден.
Той напусна къщата ѝ и тръгна пеша към гробището.
Портата висеше хлабаво. Той я бутна и стъпи във високата трева. Въздухът вътре се усещаше различен - по-хладен, по-гъст, сякаш мястото задържаше нощта по-дълго, отколкото би трябвало.
Той намери гроба на Васил, макар че нямаше паметник - само могила, твърде прясна, твърде сурова на фона на по-старата пръст. Той стоя там дълго време.
Нищо не се случи.
Той си каза, че баба Стоянка греши. Каза си, че хлябът му се е свил, защото хлябът е по-малък, отколкото си е мислил. Каза си, че сам е отворил консервата със свинска мас.
Той се върна в сградата на общинския съвет и се опита да работи, но ръцете му бяха тромави.
По здрач дойде камион.
Звукът се разнесе в селото като звук от друг свят - шум от двигател, миризма на ауспуси , мъже, смеещи се твърде силно. Четирима служители слязоха долу, с чисти палта и млади от увереност лица. Носеха лопати и кирки. Единият имаше клипборд.
Петър излезе навън, когато се приближиха.
„ Другарю Киров?“, каза този с клипборда.
„ Да.“
„ Тук сме, за да започнем рационализиране на гробищата“, каза той, сякаш гробищата бяха инвентаризация. „Получихме сигнали за безредици. Вероятно скитници. Ще премахнем скривалищата.“
Устата на Петър пресъхна. „Ще го правиш ли довечера?“
„ Колкото по-скоро, толкова по-добре“, каза служителят. „Не се бавим заради духове.“
Другите се засмяха.
Петър усети как сърцето му бие лудо. Спомни си кухнята на баба Стоянка, както тя беше казала „практична“.
„ Това... не е препоръчително“, каза Петър и чу колко слабо прозвуча.
Служителят повдигна вежда. „Отказвате ли да изпълните дадена директива?“
Петър се взираше в клипборда. Печатът. Мастилото. Тежестта на последствията.
„ Не“, каза той.
Те минаха покрай него към гробището.
Петър ги следваше от разстояние. Тревата вече беше тъмна в гаснещата светлина. Мъжете се промъкваха през нея с ботушите си, ругаейки, когато тръните се закачаха за панталоните им.
Те започнаха от ръба, като изравяха пътеки в коловози, събаряха могили, разкъсваха стари камъни и ги хвърляха настрани.
„ Това е абсурдно“, каза единият, бършейки потта от челото си. „Стари жени плачат над пръст.“
„ Стари жени плачат за всичко“, отговори друг.
Лопата удари нещо твърдо - може би дърво - и звукът отекна странно, сякаш земята се смееше кухо.
Петър трепна.
Служителят с клипборда го погледна. „Блед сте, другарю. Суеверие ли?“
Петър отвори уста, но не изрече думи, които да не го съсипат.
Тогава - съвсем слабо - Петър чу звук зад себе си.
Одраскване.
Той се обърна.
На портата на гробището високата трева потрепваше, въпреки че нямаше вятър. Нещо се движеше през нея бавно, преднамерено, сякаш тревата беше вода и каквото и да се движеше отдолу, знаеше тежестта на собственото си тяло.
Гърлото на Петър се сви. „Спри“, прошепна той, макар че не знаеше на кого.
Чу се пукане - мъничко, остро.
Искра проблесна в сумрака.
Един от мъжете го видя и се засмя. „Светулки.“
— По това време на годината няма светулки — каза Петър с твърде висок глас и всички го погледнаха.
Тревата отново потрепери, по-близо.
Думите на баба Стоянка се върнаха: „Първо яде като човек.“
Умът на Петър довърши останалото: „ Тогава пие .“
Мъжете продължиха да копаят. Те сринаха напълно могилата на Васил, като зариваха пръст навътре, сплесквайки я, докато не заприлича на всяко друго парче земя.
— Ето — каза доволен служителят с клипборда. — Няма повече скривалище. Утре ще донесем вар.
Петър се взираше в сравнената земя. Гробът го нямаше - не тялото, а мястото. Котвата.
Тревата зад портата потрепери по-силно и Петър усети нещо внезапно и странно: студена пепел, развален хляб, желязо.
— Всички навън — каза Петър и за първи път чу властта в собствения си глас.
Мъжете се засмяха отново. „Сега ли даваш заповеди?“
Петър пристъпи към тях. „Вън.“
Здрачът се сгъсти, сякаш някой беше свалил небето.
Тревата на портата се раздели.
За миг Петър видя нещо, което можеше да е човек - форма, рамене, глава - да се движи ниско и неправилно, твърде близо до земята. Искри щракаха по краищата му, ярки като очи на насекоми.
Един от служителите изруга и отстъпи назад. „Какво, по дяволите...?“
Нещото се раздвижи и с движението му се чу сухо пращене, като горяща хартия, и кратък изблик на искри, които осветиха тревата в ярко бяло.
Мъжете замръзнаха.
След това, сякаш всички се бяха съгласили, без да говорят, те хукнаха да бягат.
Те се бутнаха покрай Петър, препъвайки се, ругаейки, изпускайки инструменти. Единият падна и одраска ръцете си в камък , оставяйки ярки петна по пръстта.
Петър не бягаше. Той стоеше на ръба и наблюдаваше.
Фигурата се придвижи към мястото, където беше гробът на Васил.
Стигна до сравнената земя.
То направи пауза.
Петър усети - невъзможно - че е объркано. Не като човек, не като животно. Като машина, пристигаща на гара и установяваща, че релсите са премахнати.
Искрите по очертанията му се усилиха неистово.
Движеше се в кръг, после отново, по-бързо, стържейки през тревата, търсейки.
Петър дишаше на пресекулки. Спомни си как баба Стоянка казва: „ Ако не може да се върне, не може да остане. “
Формата потрепери.
Искрите не спираха - те заекваха, като огън, гаснещ в мокро дърво.
Тогава нещото започна да се... разхлабва.
Краищата му се размиха. Контурът изтъня. Въздухът около него потъмня, не от сянка, а от плътност, сякаш самата нощ беше издърпана от небето.
Дим.
Черна мъгла, която обгръщаше земята.
То се движеше към Петър, не бързаше, не атакуваше - просто се разширяваше, търсеше мястото, където му беше отказано. Прелетя над срутения гроб като въздишка.
Петър отстъпи назад. Мъглата докосна ботушите му и той почувства внезапен студ, сякаш стъпваше във вода през зимата. Усети миризмата на вкиснал боб, хляб, оставен във влажен шкаф, металния мирис на още неразлята кръв.
Мъглата се носеше към селото.
Петър се обърна и хукна.
Той стигна до сградата на общинския съвет, затръшна вратата, залости я и застана треперещ в тъмното. Запали лампата с треперещи ръце и наблюдаваше пламъка, като се мъчеше да не трепти.
Отвън чу най-слаб звук - като пръст, почукващ по дърво.
После още едно - като нокти, плъзнати нежно, замислено по рамката на вратата.
Искра преблесна пред прозореца, кратка и ярка.
Петър се отдръпна от стената, устата му беше пресъхнала.
Той си помисли за мъжете, които бяха избягали. Мислеше си за доклада, който щеше да напише. Мислеше си как никакво мастило не можеше да обясни видяното.
Почукването спря.
За миг цареше само тишина.
Тогава печката отново изпука, въпреки че нямаше огън.
Петър се втренчи в него.
Вратата на печката бавно се отвори сама със скърцане.
Тънка лента от черна мъгла се извиваше, сякаш стаята беше издишала нещо, което беше задържала твърде дълго.
Петър не изкрещя. Нямаше глас.
Мъглата се носеше към шкафа.
Хлябът.
Свинската мас.
То се задържа там, сякаш опитваше въздуха, след което продължи напред - разочаровано.
То се носеше към Петър, спирайки точно пред него.
В светлината на лампата той видя малки искрици да проблясват вътре в нея, като жарава в пепел.
Не чу нищо. Нито глас, нито думи.
Но той разбра с увереност, от която стомахът му се сви:
Това не беше отмъщение.
Това беше поддръжка.
Беше си мислел, че партията вече определя правилата. Беше си мислел, че процедурите могат да заменят молитвите. Беше си мислел, че на света му пука какво е написано на хартия.
Мъглата се разсея през пукнатините на вратата, сякаш сградата не можеше да я побере.
Петър стоеше сам, треперещ, и слушаше как си тръгва.
На разсъмване селото отново утихна, но тишината се беше променила. Тя имаше тежест.
Петър излезе предпазливо навън. Въздухът миришеше леко на дим, въпреки че нищо не беше изгоряло. Гробището лежеше неподвижно. Тревата изглеждаше наранена там, където нещо беше минало през нея.
Той намери камиона на служителите на пътя, изоставен, с отворена врата. Инструментите лежаха разхвърляни, като играчки, изпуснати от уплашени деца.
Той отиде в къщата на баба Стоянка.
Тя седеше на верандата си, вече будна, сякаш изобщо не беше спала. Лицето ѝ изглеждаше по-старо в утринната светлина.
„ Видя“, каза тя.
Петър преглътна. „Да.“
Тя кимна бавно веднъж. — Затворили са гроба.
„ Да.“
„ А сега?“
Петър погледна назад към гробището. „Сега е... мъгла.“
Очите на баба Стоянка се присвиха. „ Ще изтъни“, каза тя. „Но няма да изчезне бързо. Светът не обича недовършените неща.“
Петър усети как гърлото му се свива. „Какво да правим?“
Баба Стоянка го погледна с уморена, сякаш съжалила. „Сега“, каза тя, „ти ще напишеш доклада си. И няма да напишеш истината. И те няма да разберат. И земята ще продължи да си прави каквото си прави.“
Петър я зяпна. „Значи просто... ще живеем с това?“
Тя леко сви рамене. „Хората винаги са живели с това. Разликата е, че ти си мислеше, че можеш да спреш да живееш с това, като го обявиш за незаконно.“
Петър се върна в сградата на общинския съвет и седна на бюрото. Ръцете му трепереха, но той се насилваше да пише спретнато.
Той написа:
Ден 40: Наблюдавано е безпокойство в гробището по време на операция по рационализация. Причината е неизвестна. Длъжностните лица са избягали. Възможно е наличието на скитници, използващи запалими материали, причиняващи искри. Препоръчва се отлагане до разсъмване с допълнителен персонал.
Той се взираше в думите, докато очите му не го заболяха.
След това написа втора страница, с по-дребен почерк, и я сгъна в джоба си, вместо да я запечата в плик:
Четиридесетият ден беше отменен по директива. Мъртвите не приеха отмяната. Гробът беше затворен и тялото не можеше да се върне. То се превърна в дим. Дойде в къщите. Изяде каквото може от въздуха. Това не е вяра. Това е поддръжка.
Той не знаеше кой изобщо ще го прочете. Не знаеше и дали някой би трябвало.
Този следобед той стоеше в края на селото и наблюдаваше пътя за Сливен. Жега блещукаше над пръстта. Някъде птица пропя веднъж и спря.
Селото зад него сякаш затаи дъх.
Той си помисли за езика на партията – прогрес, ефикасност, корекция – и усети как той се сблъсква с грубите думи на баба Стоянка: „ как стоят нещата тук“.
В ранната вечер той го видя отново.
Не е човек. Дори няма форма.
Само тънка ивица чернота се движеше ниско по тревата в края на гробището, искри проблясваха в нея като умираща идея.
Не бързаше.
То не атакува.
То просто се движеше, търсейки мястото, което му беше отказано.
Петър се обърна и се върна на бюрото си. Имаше още доклади за писане. Имаше процедури за спазване. Имаше заповеди за изпълнение.
Навън мъглата продължаваше да работи.
Защото някои правила не са вяра. Те са носещи тежест.
