An American in Winterbourne

 My old buddy S.A. Baker, possibly Canada's finest author of creeptastic fiction, has a deep spot in his literary heart for the town of Winterbourne, Ontario. Read his books and you'll find out why!

If you've been following along on the home version, you're familiar with some of my own writing. Well, last night turned into a mini marathon of scribbling! I fell asleep on the couch for a few hours, woke up, knocked out the final story for a collection I've been working on - watched some TV - but couldn't sleep. The brain was still in writing mode! So, I wrote this little piece for my buddy up north!

Don't worry Sidney, I ain't horning in on your territory! We'll just call this either a tip O the hat OR a bit of literary jagoffery! Enjoy!

I drink too much coffee. I know this, my wife knows this, and my doctor frequently reminds me that he too knows this. I haven't 'partied' in years, hell I can't remember the last time I had a beer...so, coffee it is. I don't travel without my oversized 'sippy cup', as my wife likes to call it. Say what you will, but it keeps my coffee hot for hours - not that it usually lasts that long.

Being self-employed, I can pretty much work when I want to. If I feel like taking some time off, I do. The downside is the wife works for a company that builds components for computers and rockets. She jokes that she builds robots that build other robots. This means she works a lot of long hours, so when I get a wild hair up my keister and decide to take a road trip, it's usually a solo run.

I'm OK with this. As a writer, it gives me time alone with my thoughts - however morbid they might be. I find inspiration in the least likely of places. A bit of graffiti, an overheard conversation at a gas station, a story shared by a waitress at a diner - all ripe for the picking. 

Life in the States has become woeful in recent years. Decades of believing our own marketing has left the nation reeling with surprise that maybe, just maybe, we're not the "best country in the nation". Having always been a restless sort, I've been all over the globe. I tried to move to Australia 25 years ago. Even then, I was met with the reality that while Oz was thrilled to have us 'seppos' visit, we usually weren't high on the list of wanted immigrants. We're "too loud, too opinionated" and surprisingly, viewed as "too violent". This from a country born of relocated convicts! 

I've been all over the UK, different parts of Europe, and of course Mexico and Canada. I have a few good, old friends in Canada. From my home in Pittsburgh, it's also within reasonable driving distance. In the time it would take me to drive west, into and across Ohio and into either Indiana or Kentucky, I can just drive due north and be in Ontario. I remember the 'good ol' days' when we didn't even need a passport. A driver's license or state ID would suffice. But, the current regime hasn't been exactly neighborly with our neighbors, so I had to renew my passport. Costs a helluva lot more than it used to...but that's the truth with everything these days.

I needed to get out of the States for a while. I wanted the wife to come with me, but she'd just started work on a new project and really couldn't justify the time away from work. 

"Go ahead, have some fun! Go see Marco or Sidney, have a good time, and maybe work on some story ideas!" God, I lucked out with her. She's not only beautiful, she's supportive. So, I started making plans to head north for a week. Early spring maybe isn't the best time to head to the Great White North, but like I said, I needed to get away. I called my friends to give them the heads-up that I was northbound and would see them soon. As usual, no concrete plans. Just get there, and let come what may. 

My old buddy Marco lives up near Thunder Bay, but he's on the road a lot for work. He said we could easily meet up somewhere near Kitchener or Waterloo. This was perfect as Sidney lives in Kitchener. Ain't none of us young bucks anymore, but I figured we could still get out and have some fun and still be in bed by a reasonable hour. Jeez, aging sucks. 

Canada has always been hit or miss with me. It's a beautiful country in its own way, with some of the nicest people you'd ever want to meet. But, I always seem to run into the guy or gal from Quebec who has a chip on their shoulder. They give me hell for not being able to speak French. In fact, I do 'parlez vous a bit of the Francais' but the reality is I only speak 'un peu'. In the greater Pittsburgh area (as well as damned near anywhere else in the States) it's not really necessary. My attempts at Spanglish are just as pitiful, but at least the Guatemalan gals I used to work with didn't yell at me about it. They thought it was hilarious. But, Canada was the current goal and I was keeping my fingers crossed to not run into any cranky Quebecois. If I did, I'd just do as my grandmother always suggested - smile and nod. It's always worked before, no reason to think it wouldn't now.

Off I went, up I79 to I90 and 5 hours later I was stopping for gas near Niagara Falls. The wife and I had been here a few times. When I was younger, friends and I would drive up, cross the border and hit the casinos. Niagara looks more run-down than it used to, but I've heard the pandemic was hard on the town. I gassed up, refilled my sippy cup and made my way across the border without incident. 

GPS time! One of the problems I've always had with Canada is that it's just so damned flat compared with what I'm used to. Makes it hard to get my bearings. Thank God for Google Maps. It looked like all I had to do was get on 401W and I'd be there in an hour or so. Don't ask me how, but I managed to get lost. My GPS was acting up and sucked the life out of my phone's battery, so I was having to wing it. I figured if I could find a gas station or a Tim Horton's, someone would give me directions. Hell, as polite as most Canadians are, they'd probably offer to show me the way personally. I stopped at a service station in St. Jacobs and the old guy there about talked my ear off. 

He looked up from the counter as I came in.

“From the States, eh? What brings you up this way?”

I explained about the GPS going sideways and how I’d managed to get myself turned around.

“Ahh, that’ll do it. Happens more than you’d think.” He nodded toward my plate. “Whereabouts you from?”

“Pittsburgh.”

“Pittsburgh, eh? Steelers country.” He smiled. “My boy’s right into your American football. Says your lot’s usually pretty decent.”

I shrugged. “We’ve had our moments. Got a halfway respectable hockey team too.”

He gave a quiet little huff.

“Well now...we might have to have a chat about that.” He leaned on the counter like he had nowhere else to be. “Hockey’s not just a sport up here. It’s...sort of the way things are.”

He proceeded to give me the Coles Notes version of Canadian hockey history, including at least one personal grievance involving the Stanley Cup.

Before I left, he topped off my sippy cup without asking.

“If you’ve got a bit of time,” he said, scribbling directions on the back of a receipt, “you might take a run up to Winterbourne. Real pretty up there. Right along the river. Quiet.”

He let that last word hang there a second too long.

“Beauty of a day for it.”

I thanked him and agreed that maybe I would check out Winterbourne. Remember, I'm a writer. A little country town just might inspire my next novel. You never know. Besides, it was only a 10 or so minute drive, and the old guy really seemed to think it was worth checking out. Even in Canada, you don't get that sort of marketing for small towns!

Winterbourne, ON reminded me, in a few ways, of parts of northeast Ohio. Small, rural, corn fields, a river...FLATNESS. But there was something else. Something intangible. The air had an uneasy quality to it. Not pollution, more like an invisible warning sign. DO NOT ENTER. With the vibes I was getting, I wouldn't have been surprised to see a hand-painted sign that read ABANDON HOPE ALL YE WHO ENTER. 

What the hell was wrong with me? It was just a small town. I'd been in literally hundreds, if not thousands, of them in my lifetime. I'd lived in a few. They were no different than anywhere else, just smaller and with fewer people. Somehow, I kept looping back into West Montrose - another little town. It almost felt like Winterbourne was trying, somehow, to keep me out! This not only annoyed me, but steeled my resolve to see Winterbourne and whatever it had to offer. Maybe Winterbourne itself was just that tiny. I didn't know the area...I had to keep reminding myself of that. 

Finally, I saw a young boy of around 8 or 10 walking along the roadside. I rolled down the window.

“Hey there. You know how to get to the river in Winterbourne?”

He looked at me like I’d just asked him how to breathe.

“You’re not from here, are you?”

“Nope.”

He nodded once, like that confirmed something important.

“Take that road till it bends. Don’t turn off. You’ll see it.”

I thanked him.

He started walking again, then stopped.

“Dad always says, ‘Long as you can find the river, you can find your way home.’”

“Sounds about right.”

I checked my mirror out of habit.

The road behind me was empty.

Just fields. Wind. Nothing else.

I got into Winterbourne. The sign read WINTERBOURNE - DRIVE LIKE YOUR CHILDREN LIVE HERE. Stern, but at least it wasn't preachy. As I drove around, it looked like any other small, country town. Some nice houses, some not as nice. The old cemetery looked more sparse than I would have guessed but again, I just couldn't shake the uneasy feeling. The place was really giving me the creeps. 

I hardly saw any people, or animals for that matter. Maybe that's what was weirding me out. It was a sunny day. It should have been a lovely time, just sightseeing. By the time I made my way to the bridge, I just wanted out. I saw a lady standing on the bridge. She stared in my direction. I blinked. The bridge was empty. I had to get the hell out of there!

I hightailed it out of there. I got on 23 and I finally made it to Kitchener, found a hotel, plugged in my phone, and called Sidney.

He picked up on the second ring.

“Well look at that. You made it.”

“Barely.”

“So. You want proper home cooking, or you off chasing ‘authentic’ poutine?”

I laughed. “Man, I’m gonna lie down awhile. It’s been a weird day.”

I told him about getting lost. The old guy. Winterbourne. The kid. The bridge.

Silence on the other end.

Not long.

Just long enough.

“Yeah,” he said finally. “Winterbourne’s...an odd spot.”

“That’s one way to put it.”

“Some folks don’t care for it much.”

“You ever been?”

“Sure.”

Another small pause.

“Just hope you didn’t track anything back with you.”

The line crackled.

“Didn’t track...”

The call dropped.

I thought I heard something in the room behind me.

Probably the heater.

40 дни близо до Сливен

 

За моите български приятели! Насладете се на тази малка приказка, която съчиних, заимствайки от вашата история и фолклор. Позволих си някои творчески волности. Опитах се да запазя „гласа“ на историята възможно най-автентичен... но всички знаем, че познанията ми по български език не са най-добрите. Но продължавам да опитвам! - MM

40 дни близо до Сливен (разказ)

от Мемфис Майк  (© 2026)

Бяха изминали почти десет години, откакто комунистите свалиха Муравиев. Налагаше се нов ред, който достигаше навсякъде - от София до най-малките села, които не се появяваха на картите. И все пак в България промяната идваше бавно, ако изобщо се случваше. Вълкът можеше да сменя козината си, но не можеше да промени темперамента си.

Това, което се промени първо, не бяха вярванията, а документите.

Известието пристигна сгънато в кафяв плик, подпечатан с виолетово мастило, печатът беше счупен веднъж и отново притиснат, сякаш самата хартия можеше да бъде поправена.

До другаря Петър Киров , пишеше там. Назначение за служебен пазач (временно).

Местоположение: Сектор 12, бивша административна единица на селото, на 45 км западно от Сливен.

Цел: Осигуряване на държавна собственост; гарантиране, че няма да има кражба, саботаж или замърсяване.

Вторично: Докладвайте за нарушения и „суеверни инциденти“ с дати, свидетели и съществена причина.

Петър го прочете два пъти, след което го вдигна към светлината и наблюдаваше как евтините влакна светят. Ако се взираше достатъчно дълго в нещо, то започваше да изглежда свято.

Той подписа разписката в районното управление, взе ключодържателя и натовари велосипеда си с чувал хляб, кутия свинска мас, буркан сол и ролка хартия за докладите си. Служителят - млад, с прилизана коса, репетиран глас - му каза същото, което всички му казваха сега: преместването е прогрес, кооперацията е бъдещето, старите села са неефективни.

Петър не спореше. Беше спорил достатъчно през живота си, за да разбере цената.

Той излязъл от Сливен на разсъмване, покрай лозята и ниските гънки на земята, които изглеждали спокойни само защото дърветата не говорели. Пътят се стеснил, после се превърнал в коловоз. На места бил изгризан от тежестта на камионите, а на места бил изгладен от поколения крака, които сега нямали къде да отидат.

Когато селото най-накрая се появи, то не толкова се издигаше от пейзажа, колкото потъваше в него - срутени каменни стени, хлътнали покриви, врати, висящи отворени като усти, забравили думи. Църквата стоеше на ръба като упорит зъб. Някой беше откъснал камбаната. Празната камбанария изглеждаше изненадана.

Вятърът се движеше през тревата по улиците, сякаш се опитваше да запомни формата на тълпите.

Петър слезе от коня пред бившата сграда на общинския съвет - една стая с бюро и портрет, който беше премахнат, оставяйки блед правоъгълник на стената. В ъгъла беше свита печка, студена като пепел. Той отключи вратата, влезе вътре и усети миризма на прах, стар дим и нещо леко сладникаво, което му напомняше за хляб, оставен твърде дълго на влажно място.

Задачата му беше проста: да следи какво е останало, докато не бъде демонтирано, преразпределено или забравено. Все още имаше инструменти в бараките, железни легла в празни къщи, чували със семена в мазета. Държавна собственост, сега, дори и да е била купена с труда на човешки ръце преди тридесет години.

Приютявайки се в една от изоставените къщи, Петър остави чантата си и започна да прави мястото подходящо за живеене. Той помете, запали печката и свари вода в вдлъбната тенджера. Отвън селото го наблюдаваше мълчаливо.

По обяд, когато светлината беше ярка и безмилостна, той чу стъпки по пътя.

Той излезе навън и я видя да идва бавно, носейки на гърба си сноп пръчки, с шал, вързан под брадичката ѝ. Беше дребна, прегърбена и се движеше с търпението на човек, който е спрял да очаква светът да направи място.

Той я позна веднага.

„ Баба Стоянка“, вика той.

Тя го изгледа присвито, сякаш беше дума, на която не вярваше.

„ Петър Киров“, отговори тя, без да пита защо е там. Хора като нея не задаваха въпроси. Те наблюдаваха. Въпросите бяха за тези, които очакваха отговори.

— Те ме изпратиха — каза той, държейки известието си за назначение, сякаш печатът на листа му можеше да обясни нещо.

Тя кимна. „Те изпращат. Ние тръгваме.“

Петър предложи да вземе пръчките, но тя поклати глава.

„ Аз живея тук“, каза тя. „Засега. Те могат да местят прасета по-лесно от стари жени.“

„ Разрешиха ли ти ?“

— Разрешено — повтори тя, усещайки вкуса на думата като нещо кисело. — Казаха ми: „Можеш да останеш до пролетта, а след това ще те преместят.“ Аз казах: „Пролетта винаги идва.“ Шегата ми не му хареса.

Петър се опита да се усмихне. Усети се сковано.

Тя остави пръчките до църковната стена, погледна празната камбанария и цъкна с език. „Взеха камбаната.“

„ Метал“, каза Петър. „Той е необходим.“

„ Всичко е необходимо“, каза тя. „Дори мъртвите, очевидно.“

Той се обърна. „Какво имаш предвид?“

Баба Стоянка го наблюдава за момент, след което кимна към гробището отвъд църквата - ниска ограда, наклонена, тревата вътре пораснала колкото мъжки кръст.

„ Някой ходи“, каза тя.

Петър почувства раздразнение преди страх. Това беше първата му защита - раздразнение от безредиците. Партията беше научила всички на това.

„ Никой не живее тук“, каза той.

„ Някой върви“, повтори тя и начинът, по който го каза, правеше думите по-малко твърдение, отколкото прогноза за времето.

Петър погледна към гробището. От мястото, където стоеше, виждаше само тръстики, криви камъни и слънчева светлина, уловена в паяжини. Нищо не помръдваше.

— Това е разговор на старите хора — каза Петър тихо.

— Стара съм — съгласи се тя. — Говоря . Но не измислям стъпки.

Искаше да я попита какво точно има предвид, но не искаше и да го чуе. В документите за заданието имаше ред за „суеверни инциденти“ и чиновникът се изкикоти, докато го казваше, сякаш суеверието беше болест, която държавата лекуваше.

Петър не вярваше в болести, които се появяват само през нощта.

Той се върна вътре, написа първия си доклад и поддържаше почерка си чист.

Ден 1 : Пристигнахме. Не е наблюдавана кражба. Сградите са непокътнати. Останал е един местен жител (Стоянка, възрастна). Жител съобщава за „някой, който се разхожда“ близо до гробището. Възможен нарушител. Ще наблюдаваме.

Същата нощ той яде хляб и свинска мас край печката и слушаше как селото потъва в мрак. Куче излая веднъж, далеч, после спря, сякаш поправено. Вятърът се носеше по празната улица, носейки миризмата на пръст.

Петър лежеше на походното легло, което му бяха оставили, и си казваше, че е тихо, защото е празно.

Той се събуди, когато печката изпука, звук като пукане на кокалчета.

Той лежеше неподвижно. В тъмнината стаята му се струваше по-голяма, отколкото беше на дневна светлина. Чуваше собствения си пулс, слабото, настойчиво движение на плътта. Чуваше – не, усещаше – слаба вибрация, като конец, опънат някъде над него.

После, много тихо, се чу звук, сякаш нещо се влачеше по дърво.

Петър седна.

Стаята беше тъмна. Лунната светлина през пропукания прозорец образуваше бледа ивица по пода.

Отново: стържене. После тихо пращене.

Петър свали крака от леглото, взе лампата и я запали с треперещи ръце, които се престориха на студени от нощта.

Нищо. Печката си стоеше както преди. Бюрото беше недокоснато. Вратата беше залостена. Прозорецът беше затворен.

Той слушаше.

Тишина.

Той се върна в леглото, но не заспа.

На сутринта той намери разсипана пепел до печката. Беше я почистил предния ден. Вратата на печката беше затворена, резето здраво.

Може би самият той го беше разлял. Може би.

Той все пак го записа.

Ден 2 : Незначително безпокойство. Намерена е пепел до печката. Възможна е активност на гризачи.

На третия ден хлябът му беше по-малък, отколкото трябваше да бъде.

Той го отряза внимателно, както винаги правеше - две филийки за сутринта, две за вечерта. Хлябът трябваше да издържи пет дни. Сега беше тънък, сякаш някой беше отхапал от средата.

Той провери шкафа. Кутията със свинска мас беше отворена, повърхността ѝ беше размазана. Беше петно, сякаш пръст беше прокарал през нея.

Петър се взира дълго в белега. Собствените му пръсти бяха чисти.

Той отиде до вратата, провери лоста. Прозорецът беше заключен.

Той излезе навън и последва собствените си стъпки в праха. Нямаше други. Селото лежеше на слънце като тяло, което вече беше оплакано.

Той отиде в къщата на баба Стоянка - единствената, от чиито комин се виеше дим.

Тя отвори вратата, преди той да почука, сякаш я беше чакала.

„ Ядеш за двама“, каза тя.

Петър се намръщи. „Какво?“

Тя кимна към чантата му. „Хлябът ти е по-малко.“

Тогава Петър почувства гняв, остър и глупав. „Ти го взе?“

Изражението ѝ не се промени. „Ако исках хляба ти, щях да те попитам. Стара съм, не съм крадец.“

Гърлото на Петър се сви. „Тогава кой...“

Тя се отдръпна, пускайки го в топлата стая. Иконите все още висяха в ъгъла, въпреки че някой се беше опитал да ги махне и успя само да разкъса мазилката. На печката ѝ къкреше тенджера. Въздухът миришеше на боб.

Тя посочи купа на масата. „Яж.“

„ Не съм гладен.“

„ Ти си. Седни.“

Петър седна, по-скоро защото не знаеше как да ѝ откаже, без да изглежда като дете.

Тя наля боб в купата и я сложи пред него. Той яде, без да вкуси, а мислите му препускаха.

Когато той свърши, тя му наля вода и седна срещу него.

„ Кажи ми“, каза тя. „Кога беше погребан?“

Петър премигна. „Кой?“

„ Онзи, който беше завлечен.“

„ Не знам какво имаш предвид.“

Тя погледна покрай него, към гробището, сякаш беше в стаята с тях. „Онзи, който умря неправилно. Кога?“

Петър знаеше, макар че не искаше да си спомня.

Беше преди месец. Един мъж на име Васил - фермер с твърди ръце и уста, която не мълчеше, когато идваха чиновници. Имаше спор до житницата. По-късно казаха, че е паднал. По-късно казаха, че е бил пиян. По-късно казаха, че е било инцидент.

Петър беше видял синината на гърлото на Васил, когато донесоха тялото в църквата. Беше погледнал настрани.

— Тридесет и девет дни — каза Петър, преди да успее да се спре.

Баба Стоянка кимна бавно, сякаш потвърждаваше някакво изчисление. „Утре става четиридесет.“

Петър усети студ в стомаха си, който не беше толкова страх, колкото разпознаване - усещане, че нещо се е натрупвало независимо от вниманието му.

„ Това религиозно число ли е?“ попита той, мразейки себе си за това колко слабо звучеше.

„ Не е религиозно“, каза тя. „Практично е.“

Той се втренчи в нея.

Тя се наведе напред. Очите ѝ бяха насълзени, но проницателни. „Слушай. Не те моля да ми вярваш. Казвам ти как стоят нещата тук.“

Устата на Петър беше пресъхнала. „Какви неща?“

„ Мъртвите“, каза тя. „Тези, които не си отиват.“

Петър искаше да се засмее, да го направи нелепо, да го превърне в нещо, което може да докладва и да отхвърли. Но си спомни за петното от свинска мас. Липсващия хляб. Тънкото пукане в нощта.

„ Искаш да кажеш… убър“, каза той и думата имаше вкус на детство.

Баба Стоянка кимна. „Обур. Убур. Каквато и уста да използваш.“

— Това е... — започна Петър, после спря. Почти беше казал „суеверие“. Почти беше казал „изостанало“. Думи, които биха зарадвали чиновник в Сливен, но не означаваха нищо в кухня, миришеща на боб.

„ Как се прави?“ попита той и намрази, че попита.

„ Насилие“, каза тя просто. „Или отказ. Понякога мъжът е твърде ядосан, за да си тръгне. Понякога е твърде засрамен. Понякога е обвързан от това, което му е било сторено.“

Петър преглътна. „И той се връща?“

„ Първо яде като мъж“, каза тя. „Хляб. Боб. Каквото и да оставиш. Създава проблеми. Чука. Влачи се. Напомня ти, че съществува.“

„ И тогава?“

„ И тогава, ако не може да яде, пие.“

Ръцете на Петър се стиснаха около чашата. „И как ще го спрем?“

Баба Стоянка го наблюдаваше. „Как да спреш нещо, което прави само това, което трябва?“

— С... благословия? — каза Петър, въпреки че знаеше, че свещеникът е бил отведен преди месеци. — Монах?

Тя поклати глава. „Монасите са полезни. Но монасите са мъже. Понякога мъжете не идват. Понякога мъжете идват твърде късно. Понякога мъжете имат документи, които трябва да подпишат.“

Петър се изчерви.

„ Най-добрият начин“, каза тя, „е да го предпазим от връщане в гроба.“

Петър премигна. „Това ли правиш? Заключваш го?“

Тя кимна. „Ако не може да се върне, не може да остане. Разхлабва се. Превръща се в дим. Черна мъгла. Изтънява.“

— Това звучи по-зле — каза Петър, преди да успее да се спре.

Баба Стоянка стисна уста. „Всичко си има цена.“

Той си помисли за партийния език – цената на прогреса, необходимите жертви – и изведнъж се почувства зле от това колко лесно се вписваха едни и същи думи.

„ Какво правим?“, попита той.

Баба Стоянка го погледна дълго. „Какво правят „ те “?“, попита тя и той разбра, че има предвид чиновниците .

Петър се поколеба. „Искат гробището да бъде разчистено. Казват, че е пуста земя.“

„ Ще го направят“, каза тя. „И ще направят грешката.“

Петър се изправи твърде бързо, краката на стола изскърцаха. „Не. Мога да докладвам...“

„ На кого?“ — попита тя, не без злоба. „На мастилото?“

Умът на Петър преброи различни възможности - писма, предупреждения, районната служба, процедури. Можеше да напише доклад, който никой нямаше да прочете. Можеше да настоява за протоколи за наблюдение. Можеше да поиска допълнителен персонал.

Можеше да прави всичко, на което беше обучен, и нищо от това нямаше да промени факта, че утре е четиридесетият ден.

Той напусна къщата ѝ и тръгна пеша към гробището.

Портата висеше хлабаво. Той я бутна и стъпи във високата трева. Въздухът вътре се усещаше различен - по-хладен, по-гъст, сякаш мястото задържаше нощта по-дълго, отколкото би трябвало.

Той намери гроба на Васил, макар че нямаше паметник - само могила, твърде прясна, твърде сурова на фона на по-старата пръст. Той стоя там дълго време.

Нищо не се случи.

Той си каза, че баба Стоянка греши. Каза си, че хлябът му се е свил, защото хлябът е по-малък, отколкото си е мислил. Каза си, че сам е отворил консервата със свинска мас.

Той се върна в сградата на общинския съвет и се опита да работи, но ръцете му бяха тромави.

По здрач дойде камион.

Звукът се разнесе в селото като звук от друг свят - шум от двигател, миризма на ауспуси , мъже, смеещи се твърде силно. Четирима служители слязоха долу, с чисти палта и млади от увереност лица. Носеха лопати и кирки. Единият имаше клипборд.

Петър излезе навън, когато се приближиха.

„ Другарю Киров?“, каза този с клипборда.

„ Да.“

„ Тук сме, за да започнем рационализиране на гробищата“, каза той, сякаш гробищата бяха инвентаризация. „Получихме сигнали за безредици. Вероятно скитници. Ще премахнем скривалищата.“

Устата на Петър пресъхна. „Ще го правиш ли довечера?“

„ Колкото по-скоро, толкова по-добре“, каза служителят. „Не се бавим заради духове.“

Другите се засмяха.

Петър усети как сърцето му бие лудо. Спомни си кухнята на баба Стоянка, както тя беше казала „практична“.

„ Това... не е препоръчително“, каза Петър и чу колко слабо прозвуча.

Служителят повдигна вежда. „Отказвате ли да изпълните дадена директива?“

Петър се взираше в клипборда. Печатът. Мастилото. Тежестта на последствията.

„ Не“, каза той.

Те минаха покрай него към гробището.

Петър ги следваше от разстояние. Тревата вече беше тъмна в гаснещата светлина. Мъжете се промъкваха през нея с ботушите си, ругаейки, когато тръните се закачаха за панталоните им.

Те започнаха от ръба, като изравяха пътеки в коловози, събаряха могили, разкъсваха стари камъни и ги хвърляха настрани.

„ Това е абсурдно“, каза единият, бършейки потта от челото си. „Стари жени плачат над пръст.“

„ Стари жени плачат за всичко“, отговори друг.

Лопата удари нещо твърдо - може би дърво - и звукът отекна странно, сякаш земята се смееше кухо.

Петър трепна.

Служителят с клипборда го погледна. „Блед сте, другарю. Суеверие ли?“

Петър отвори уста, но не изрече думи, които да не го съсипат.

Тогава - съвсем слабо - Петър чу звук зад себе си.

Одраскване.

Той се обърна.

На портата на гробището високата трева потрепваше, въпреки че нямаше вятър. Нещо се движеше през нея бавно, преднамерено, сякаш тревата беше вода и каквото и да се движеше отдолу, знаеше тежестта на собственото си тяло.

Гърлото на Петър се сви. „Спри“, прошепна той, макар че не знаеше на кого.

Чу се пукане - мъничко, остро.

Искра проблесна в сумрака.

Един от мъжете го видя и се засмя. „Светулки.“

— По това време на годината няма светулки — каза Петър с твърде висок глас и всички го погледнаха.

Тревата отново потрепери, по-близо.

Думите на баба Стоянка се върнаха: „Първо яде като човек.“

Умът на Петър довърши останалото: „ Тогава пие .“

Мъжете продължиха да копаят. Те сринаха напълно могилата на Васил, като зариваха пръст навътре, сплесквайки я, докато не заприлича на всяко друго парче земя.

— Ето — каза доволен служителят с клипборда. — Няма повече скривалище. Утре ще донесем вар.

Петър се взираше в сравнената земя. Гробът го нямаше - не тялото, а мястото. Котвата.

Тревата зад портата потрепери по-силно и Петър усети нещо внезапно и странно: студена пепел, развален хляб, желязо.

— Всички навън — каза Петър и за първи път чу властта в собствения си глас.

Мъжете се засмяха отново. „Сега ли даваш заповеди?“

Петър пристъпи към тях. „Вън.“

Здрачът се сгъсти, сякаш някой беше свалил небето.

Тревата на портата се раздели.

За миг Петър видя нещо, което можеше да е човек - форма, рамене, глава - да се движи ниско и неправилно, твърде близо до земята. Искри щракаха по краищата му, ярки като очи на насекоми.

Един от служителите изруга и отстъпи назад. „Какво, по дяволите...?“

Нещото се раздвижи и с движението му се чу сухо пращене, като горяща хартия, и кратък изблик на искри, които осветиха тревата в ярко бяло.

Мъжете замръзнаха.

След това, сякаш всички се бяха съгласили, без да говорят, те хукнаха да бягат.

Те се бутнаха покрай Петър, препъвайки се, ругаейки, изпускайки инструменти. Единият падна и одраска ръцете си в камък , оставяйки ярки петна по пръстта.

Петър не бягаше. Той стоеше на ръба и наблюдаваше.

Фигурата се придвижи към мястото, където беше гробът на Васил.

Стигна до сравнената земя.

То направи пауза.

Петър усети - невъзможно - че е объркано. Не като човек, не като животно. Като машина, пристигаща на гара и установяваща, че релсите са премахнати.

Искрите по очертанията му се усилиха неистово.

Движеше се в кръг, после отново, по-бързо, стържейки през тревата, търсейки.

Петър дишаше на пресекулки. Спомни си как баба Стоянка казва: „ Ако не може да се върне, не може да остане. “

Формата потрепери.

Искрите не спираха - те заекваха, като огън, гаснещ в мокро дърво.

Тогава нещото започна да се... разхлабва.

Краищата му се размиха. Контурът изтъня. Въздухът около него потъмня, не от сянка, а от плътност, сякаш самата нощ беше издърпана от небето.

Дим.

Черна мъгла, която обгръщаше земята.

То се движеше към Петър, не бързаше, не атакуваше - просто се разширяваше, търсеше мястото, където му беше отказано. Прелетя над срутения гроб като въздишка.

Петър отстъпи назад. Мъглата докосна ботушите му и той почувства внезапен студ, сякаш стъпваше във вода през зимата. Усети миризмата на вкиснал боб, хляб, оставен във влажен шкаф, металния мирис на още неразлята кръв.

Мъглата се носеше към селото.

Петър се обърна и хукна.

Той стигна до сградата на общинския съвет, затръшна вратата, залости я и застана треперещ в тъмното. Запали лампата с треперещи ръце и наблюдаваше пламъка, като се мъчеше да не трепти.

Отвън чу най-слаб звук - като пръст, почукващ по дърво.

После още едно - като нокти, плъзнати нежно, замислено по рамката на вратата.

Искра преблесна пред прозореца, кратка и ярка.

Петър се отдръпна от стената, устата му беше пресъхнала.

Той си помисли за мъжете, които бяха избягали. Мислеше си за доклада, който щеше да напише. Мислеше си как никакво мастило не можеше да обясни видяното.

Почукването спря.

За миг цареше само тишина.

Тогава печката отново изпука, въпреки че нямаше огън.

Петър се втренчи в него.

Вратата на печката бавно се отвори сама със скърцане.

Тънка лента от черна мъгла се извиваше, сякаш стаята беше издишала нещо, което беше задържала твърде дълго.

Петър не изкрещя. Нямаше глас.

Мъглата се носеше към шкафа.

Хлябът.

Свинската мас.

То се задържа там, сякаш опитваше въздуха, след което продължи напред - разочаровано.

То се носеше към Петър, спирайки точно пред него.

В светлината на лампата той видя малки искрици да проблясват вътре в нея, като жарава в пепел.

Не чу нищо. Нито глас, нито думи.

Но той разбра с увереност, от която стомахът му се сви:

Това не беше отмъщение.

Това беше поддръжка.

Беше си мислел, че партията вече определя правилата. Беше си мислел, че процедурите могат да заменят молитвите. Беше си мислел, че на света му пука какво е написано на хартия.

Мъглата се разсея през пукнатините на вратата, сякаш сградата не можеше да я побере.

Петър стоеше сам, треперещ, и слушаше как си тръгва.

На разсъмване селото отново утихна, но тишината се беше променила. Тя имаше тежест.

Петър излезе предпазливо навън. Въздухът миришеше леко на дим, въпреки че нищо не беше изгоряло. Гробището лежеше неподвижно. Тревата изглеждаше наранена там, където нещо беше минало през нея.

Той намери камиона на служителите на пътя, изоставен, с отворена врата. Инструментите лежаха разхвърляни, като играчки, изпуснати от уплашени деца.

Той отиде в къщата на баба Стоянка.

Тя седеше на верандата си, вече будна, сякаш изобщо не беше спала. Лицето ѝ изглеждаше по-старо в утринната светлина.

„ Видя“, каза тя.

Петър преглътна. „Да.“

Тя кимна бавно веднъж. — Затворили са гроба.

„ Да.“

„ А сега?“

Петър погледна назад към гробището. „Сега е... мъгла.“

Очите на баба Стоянка се присвиха. „ Ще изтъни“, каза тя. „Но няма да изчезне бързо. Светът не обича недовършените неща.“

Петър усети как гърлото му се свива. „Какво да правим?“

Баба Стоянка го погледна с уморена, сякаш съжалила. „Сега“, каза тя, „ти ще напишеш доклада си. И няма да напишеш истината. И те няма да разберат. И земята ще продължи да си прави каквото си прави.“

Петър я зяпна. „Значи просто... ще живеем с това?“

Тя леко сви рамене. „Хората винаги са живели с това. Разликата е, че ти си мислеше, че можеш да спреш да живееш с това, като го обявиш за незаконно.“

Петър се върна в сградата на общинския съвет и седна на бюрото. Ръцете му трепереха, но той се насилваше да пише спретнато.

Той написа:

Ден 40: Наблюдавано е безпокойство в гробището по време на операция по рационализация. Причината е неизвестна. Длъжностните лица са избягали. Възможно е наличието на скитници, използващи запалими материали, причиняващи искри. Препоръчва се отлагане до разсъмване с допълнителен персонал.

Той се взираше в думите, докато очите му не го заболяха.

След това написа втора страница, с по-дребен почерк, и я сгъна в джоба си, вместо да я запечата в плик:

Четиридесетият ден беше отменен по директива. Мъртвите не приеха отмяната. Гробът беше затворен и тялото не можеше да се върне. То се превърна в дим. Дойде в къщите. Изяде каквото може от въздуха. Това не е вяра. Това е поддръжка.

Той не знаеше кой изобщо ще го прочете. Не знаеше и дали някой би трябвало.

Този следобед той стоеше в края на селото и наблюдаваше пътя за Сливен. Жега блещукаше над пръстта. Някъде птица пропя веднъж и спря.

Селото зад него сякаш затаи дъх.

Той си помисли за езика на партията – прогрес, ефикасност, корекция – и усети как той се сблъсква с грубите думи на баба Стоянка: „ как стоят нещата тук“.

В ранната вечер той го видя отново.

Не е човек. Дори няма форма.

Само тънка ивица чернота се движеше ниско по тревата в края на гробището, искри проблясваха в нея като умираща идея.

Не бързаше.

То не атакува.

То просто се движеше, търсейки мястото, което му беше отказано.

Петър се обърна и се върна на бюрото си. Имаше още доклади за писане. Имаше процедури за спазване. Имаше заповеди за изпълнение.

Навън мъглата продължаваше да работи.

Защото някои правила не са вяра. Те са носещи тежест.