Skip to main content

Пръстенът


Имало някога едно момиче от малко селце в планината Странджа.

Тя не познавала света.

Познавала хълмовете.

Познавала вятъра.

Познавала гласа на хората, носен над полята по здрач.

Първите си песни научила така, както децата научават всичко важно - не от уроци, а от слушане.

От баба си.

От жените, които работели.

От старите хора, които помнели времена, когато светът бил по-труден и по-тих едновременно.

Тя не знаела, че учи нещо древно.

Знаела само, че песните се усещат като дом.

Минали години.

Момичето пораснало.

Светът започнал да забелязва това, което селото винаги е знаело.

Гласът ѝ носел нещо по-старо от музиката - нещо, което звучало като планини, като огън в нощта, като самата памет.

Гласът ѝ носел автентичността на българския народ - неговата вяра, неговите трудности и неговата радост.

Постепенно момичето от малкото селце получило нещо неочаквано:

Получило света.

Тя пътувала.

Тя пеела.

Тя носела гласа на своя народ по-далеч, отколкото някой би могъл да си представи.

Но колкото и далеч да отивала, селото никога не я напускало.

Защото селото не било място.

То било във всяка нота, която тя пеела.

И един ден всичко спряло.

Имало празна стая.

Без стол.

Без маса.

Без легло.

Само тишина.

Тя стояла тихо.

Без страх.

Просто чакала.

Тогава към нея се приближил един мъж.

Висок.

Силен.

Облечен в униформа на генерал.

Той не проговорил.

Просто взел ръката ѝ - ръката, която носела песните - и поставил малък пръстен на кутрето ѝ.

Малък пръстен.

Не за да блести.

А за да пази.

А за да обещава.

Смисълът бил ясен, дори без думи.

Ти не си завършила.

Трябва да се върнеш.

Песните ти още са нужни.

Гласът ти още е нужен.

И тя се върнала.

Върнала се към живота.

Върнала се при своя народ.

Върнала се към песните.

Тя носела невидимия пръстен винаги със себе си.

През годините.

През пътешествията.

Чрез гласа си тя издигала сърцата и ги изпълвала с радост.

Момичето от малкото селце било белязано.

Закриляно.

Върнато.

А сега тя отново си почива.

Тихо.

Като тишината преди да започне песен.

Но тя не е сама.

Защото хората, които я обичат, седят до нея.

Държат ръката ѝ.

Същата ръка, която носела малкия пръстен.

Същата ръка, която носела песните на планини, села и поколения.

И някъде - отвъд тишината - може би генералът все още стои на пост.

Не за да я вземе.

А за да я пази.

Защото момичето от малкото селце...

онова, на което бе даден светът...

все още е обгърнато от любов.

А любовта - като песента - никога не изчезва.

Тя чака.

Тя диша.

И тихо прошепва:

Ние сме тук.

Държим ръката ти.

Не си сама.

Ние сме тук, Янка.

Държим ръката ти.

Не си сама.


7/4/26 Светла да е паметта ти! Написах това, за да го прочета на приятелката ми, докато лежеше тихо след инсулта си. Познавах я достатъчно добре, за да знам, че може да усети любовта, която всички ние ѝ изпращахме. - MM

Comments

Post a Comment

Popular posts from this blog

Clearing up the Great Gretsch/Rockabilly Sham!

I've had a long-standing friendly argument with a couple of friends about guitars. This has gone on for 20+ years. We're all pickers, and we're all usually lumped under the rockabilly category too. They both love Gretsch guitars. I can take them or leave them. Rockabilly fans have asked me many times why I don't play a Gretsch, which is often associated with rockabilly music.   First, I point out that what I play ain't exactly rockabilly. Sure, there's a definite rockabilly influence...but there's also blues, jazz, surf, garage, punk, country, Tex-Mex, and even some Gypsy & African influences in my music. A Gretsch just ain't gonna cut it. Don't get me wrong, Gretsches have their place and their own, unique sound. But...for a picker who is coming from the afore-mentioned influences, a Gretsch just ain't gonna cut it.   The new Gretsches, mostly reissues, are well-made guitars. MUCH better made than the original ones, which tended to ...
14 comments
Read more

How Much Longer?

 It smelled like rotting meat. The bite was starting to hurt like a sonofabitch. The kid that bit him couldn't have been more than twelve but looked practically feral. How long had it been since the attacks began; the bombs, the guns, the bioweapons? Six months? A year? Longer? Time no longer held the same meaning. Back then, time was measured by plans and productivity. Now it was a matter of survival. Make it one more day, another hour, another minute. Planning was impossible. The only plan was STAY ALIVE. The world had been reduced to what you could see in front of you.  In the best of times, a human mouth was a disgusting thing. Even the most hygienic smile harbored bacteria. He remembered when he was a kid, being told that a dog's mouth was cleaner. God only knows what came with the bite he received.  If there were any doctors left alive, they were stuck in the same hell he was. Poisoned air, poisoned water, dead bodies, and rubble. The weeds did their best to reclaim...
Post a Comment
Read more

A Metzger Compendium?

I was moving files to my external drive the other day (as one does) and noticed that I've written an insane number of short stories. If you've read BODIES or LITTLE GUY , you get the idea. In fact, I have yet another collection coming next month (stay tuned for details).  What struck me was the sheer number of stories. So, as I'm prone to testing my theories, after wondering what an Unabridged Metzger Collection might look like, I moved a large number into Libre (my software of choice) and formatted them like a book. Mind you, this wasn't ALL of my shorts, prose, etc... just the bulk I had at hand. HOLY LOGOPHILIA BATMAN!!!!!!!!! If I were to publish this as a standard hardcover book, it would be over 1000 pages - not counting table of contents, foreword, glossary, etc. That's a lot of scribbles!  Just because, as most of yinz already know, I have a weird sense of humor - I'm almost tempted to publish a handful of copies and just leave them in those little free ...
Post a Comment
Read more