Skip to main content

Пръстенът


Имало някога едно момиче от малко селце в планината Странджа.

Тя не познавала света.

Познавала хълмовете.

Познавала вятъра.

Познавала гласа на хората, носен над полята по здрач.

Първите си песни научила така, както децата научават всичко важно - не от уроци, а от слушане.

От баба си.

От жените, които работели.

От старите хора, които помнели времена, когато светът бил по-труден и по-тих едновременно.

Тя не знаела, че учи нещо древно.

Знаела само, че песните се усещат като дом.

Минали години.

Момичето пораснало.

Светът започнал да забелязва това, което селото винаги е знаело.

Гласът ѝ носел нещо по-старо от музиката - нещо, което звучало като планини, като огън в нощта, като самата памет.

Гласът ѝ носел автентичността на българския народ - неговата вяра, неговите трудности и неговата радост.

Постепенно момичето от малкото селце получило нещо неочаквано:

Получило света.

Тя пътувала.

Тя пеела.

Тя носела гласа на своя народ по-далеч, отколкото някой би могъл да си представи.

Но колкото и далеч да отивала, селото никога не я напускало.

Защото селото не било място.

То било във всяка нота, която тя пеела.

И един ден всичко спряло.

Имало празна стая.

Без стол.

Без маса.

Без легло.

Само тишина.

Тя стояла тихо.

Без страх.

Просто чакала.

Тогава към нея се приближил един мъж.

Висок.

Силен.

Облечен в униформа на генерал.

Той не проговорил.

Просто взел ръката ѝ - ръката, която носела песните - и поставил малък пръстен на кутрето ѝ.

Малък пръстен.

Не за да блести.

А за да пази.

А за да обещава.

Смисълът бил ясен, дори без думи.

Ти не си завършила.

Трябва да се върнеш.

Песните ти още са нужни.

Гласът ти още е нужен.

И тя се върнала.

Върнала се към живота.

Върнала се при своя народ.

Върнала се към песните.

Тя носела невидимия пръстен винаги със себе си.

През годините.

През пътешествията.

Чрез гласа си тя издигала сърцата и ги изпълвала с радост.

Момичето от малкото селце било белязано.

Закриляно.

Върнато.

А сега тя отново си почива.

Тихо.

Като тишината преди да започне песен.

Но тя не е сама.

Защото хората, които я обичат, седят до нея.

Държат ръката ѝ.

Същата ръка, която носела малкия пръстен.

Същата ръка, която носела песните на планини, села и поколения.

И някъде - отвъд тишината - може би генералът все още стои на пост.

Не за да я вземе.

А за да я пази.

Защото момичето от малкото селце...

онова, на което бе даден светът...

все още е обгърнато от любов.

А любовта - като песента - никога не изчезва.

Тя чака.

Тя диша.

И тихо прошепва:

Ние сме тук.

Държим ръката ти.

Не си сама.

Ние сме тук, Янка.

Държим ръката ти.

Не си сама.


7/4/26 Светла да е паметта ти! Написах това, за да го прочета на приятелката ми, докато лежеше тихо след инсулта си. Познавах я достатъчно добре, за да знам, че може да усети любовта, която всички ние ѝ изпращахме. - MM

Comments

Post a Comment

Popular posts from this blog

A Very Teddy Tuesday

 I told myself I wouldn't do this. I didn't want to share any part of the new book yet. But - I'm enjoying it too much, and that feels selfish. Lord knows I don't write for any reason other than to share stories, so I edited a few bits down to this little excerpt. You might like it. Might not. Might think WTF?! Might ignore it all together. No matter what you think, or if you even read it at all, I'm enjoying writing it. Those who know me won't be surprised. Yet. - MCM 6/20/26 Mid-afternoon sun spilled through a dirty window, cutting across the living room in long golden beams. Dust drifted lazily through the light. Teddy the cockroach made his way up a dusty work boot. The boot had been there longer than anyone could remember. So had the body beside it. The humans who once occupied the old house were long gone. Their furniture remained. Their toys remained. Their guns remained. Even some of the humans themselves remained, though mostly as bones and geography. T...
Post a Comment
Read more

New Book! (and what comes next)

 My 1st print book now exists. What a strange way to put it. I've always enjoyed writing, even when I was a kid and it wasn't cool . Honestly, I never thought I'd do anything with it. It was just another outlet for all of the ideas banging around in my head. For decades, a lot of these thoughts became songs. Now I've returned to the simplicity of words. I write because I enjoy telling stories - pretty much the same with songwriting. The only difference is that now I don't have to go on a stage or into a recording studio. There I days I miss both, but who knows...maybe one day I'll do it all again. Writers write for different reasons. Some for acclaim or notoriety. Some for profit. Same as with music, painting, sculpting, acting - I think those goals are a matter of seeking validation. But for what? Doing what you enjoy is validation enough. For years I've written this blog. In some ways, it's the perfect medium for me. I do it, it's done, published, ...
Post a Comment
Read more

It's Selling!

Just a big ol' WOW and Thank Ye Kindly! My 1st book (BODIES) is actually selling!  Publicly releasing an original work - whether it be a book, music, film, whatever - is somewhat nerve-racking. A person takes the time to create something - something that means something to them (which doesn't mean it's of any value to anyone else) - and they release it into the wild. I've heard it compared to a parent watching their child go out into the world on their own. I was always lucky, musically. I had enough of a reputation that some folks were, at least, interested in what I recorded. This guaranteed a few sales. In all honesty, some releases sold really well, some not so much. But I made them. They held their own. But a book? From ME? Why would anyone stop to give it even a cursory look? Is it the greatest collection of words ever committed to paper? Probably not. I won't even say it's the best I've ever written. But there are definitely some gems in there that I...
Post a Comment
Read more