Да ни познаваш

Опитвал съм се да обясня това на моите български приятели и преди - но езиковите ми умения са недостатъчни. Написах това на родния си език, след което се опитах да го преведа, доколкото мога. Надявам се, че това обяснява неизречената разлика между американците и повечето други. - ММ

Чудно ли е, че ти и аз сме различни?

Ти наследяваш митове, издълбани дълбоко в камъка, предавани от ръка на ръка, от поколение на поколение.

Аз наследявам реклами, излъчвани един сезон, забравени в следващия.

Ти носиш легенди в кръвта си, шепнени нощем от баби, които познават тежестта на вековете.

Аз нося лозунги, цвърчащи от пластмасови талисмани, изпяти от актьори, които не са могли да си намерят работа никъде другаде.

Ти проследяваш родословието си като река, чийто извор се губи в планините, течаща все напред.

Аз проследявам моя като дъжд по напукан асфалт - кратък, без посока, скоро погълнат от улука.

Ти стоиш пред крепости и храмове, паметници, които отказват да се поддадат на времето.

А аз стоя пред руини: изоставени молове и празни витрини, счупено стъкло, полуосветени златни арки, паметници на глада без смисъл.

Минаваш покрай изкуство, литература, поезия - катедрали от думи и звук.

Промъквам се покрай билбордове, които крещят заповеди: купувай, желай, консумирай.

Моята поезия е стикери за брони, отлепващи се от ръждясали коли, които няма да преживеят зимата.

Твоята музика е била пята преди хиляда години, гласове се издигат от пещери, полета и манастири.

Моята е била написана в заседателни зали, компресирана в тридесетсекундни откъси, повтаряна, докато не се забият в черепа ти.

Моите приспивни песни са джингли. Моите химни, реклами.

Твоето родословно дърво се издига високо в гора от други, клони, преплетени с небето и бурята, корени, пиещи от дълбоката земя.

Моята е гниене и мухъл във влажно мазе, спори, отчаяно вкопчени в стени, които никога не виждат слънчева светлина.

Ти работиш, за да живееш. Да храниш деца. Да почиташ предците. Да предадеш нещо на нататък.

Аз живея, за да работя. Да докладвам. Да докладвам. Да повтарям. Работата поглъща часовете, а часовете поглъщат мен.

И когато спра, когато се осмеля да попитам: „Защо?“, само тишината отговаря. Само бръмченето на флуоресцентни лампи, само бръмченето на машини, само празната вибрация на екрани.

Чудно ли е, че ти и аз сме различни?

Ти имаш памет. Аз имам пренебрежение. Ти имаш дълбочина. Аз имам повърхност. Ти мечтаеш за богове, светци, герои. Аз мечтая за знаменитости, скандали и продажби.

Ти погребваш мъртвите си с ритуал, с песен, с почва, осветена от векове скръб. Ние погребваме нашите в сметище, в неонови светлини, в заглавия, които избледняват до сутринта.

И в огледалото виждам себе си - такъв, какъвто съм създаден да бъда.

Колаж от марки.

Мозайка от бързо хранене, риалити предавания, разбити магистрали, умиращи градове.

Не човек, а потребител. Не живот, а транзакция.

Чудно ли е, че ти и аз сме различни?

И двамата сме ехо на нашите нации,

но аз съм кух, където ти си цял,

ефимен, където ти си вечен.

Аз съм американец.

Ти не си.