Skip to main content

My Annual THANKSGIVUS Post - ВЕЧЕ И НА БЪЛГАРСКИ!

Написах това есе преди 20+ години и оттогава го споделям почти всяка година. Дано се преведат опитите за хумор! Благодарен съм за всички нови приятелства, на които се насладих тази година!

Благодаря-дайте ни: така го нарече тя. Въпросната „тя“ ще бъде много ниска, гръмогласна чернокожа жена на средна възраст със забавено развитие, която бях наблюдавал от години. Нейното име е Омега...подходящо, защото тя наистина е КРАЯТ!

Омега нямаше точно проблем с говора, но мисля, че слухът й не беше 100% на ниво, тъй като някои думи биха се забъркали заедно, като например "Благодаря-дайте ни". Друга любима беше нейната версия на социалното осигуряване, която често звучеше повече като „общителна секретарка“ (от които познавам няколко).

Благодарностите ни (което сега предпочитам да наричам американския празник Ден на благодарността) е последният четвъртък на ноември (това е за моите задгранични приятели, които може да не са напълно запознати с темата). Това е празникът, на който ние, американците, благодарим на Бог, че ни е дал ГОЛЕМИ вкусни птици, пънкин пай и сос от червени боровинки... всичко това е благодарение на едно племе, което скоро положихме големи усилия да унищожим. Накратко, когато тези поклонници (по същество английски религиозни луди) за първи път кацнаха в Плимут Рок, те нямаха ПРЕДСТАВКА какво правят или какво ги чака!

След тази първа зима (какво имаш предвид "Без централно отопление"???), повечето от поклонниците бяха измрели. Останаха няколко сърдечни (вероятно като изядоха другите... но тази история изглежда изчезна в аналите на историята) и изглеждаше мрачно за тях, тъй като не знаеха нищо за земеделието на северноамериканска земя. За щастие индианците (хапете ме, НЯМА да бъда политически коректен) се смилиха над тях, показаха им какво да правят и пилигримите оцеляха. Справиха се много добре, всъщност направиха голямо угощение и поканиха индианците. Когато индианците се появиха, те разбраха, че белите хора или са наистина лоши в планирането на ваканциите, или просто са скъперници, така че изпратиха няколко смелчаци да отидат да убият половин дузина елени... трябва да се уверите, че няма да си тръгнете масата, освен ако не си на път да избухнеш... ВСЕ ОЩЕ американска традиция за Деня на благодарността. Запеканката със зелен фасул НИКОГА не е била в менюто...МОЛЯ, имайте това предвид! (Американците, които четат това, ще разберат хумора)

Накрая, някъде през 19-ти век, след десетилетия на объркване относно това какво представлява този празник на „Нова Англия“ (североизточен регион на Америка) и кога трябва да се празнува, някаква луда жена пише на всички в колониите, че предлага последния четвъртък в Ноември...точно навреме, за да отбележим началото на коледния пазарски сезон!

Сега, противно на това, което някои от моите английски колеги са били накарани да вярват, Благодарим ни НЕ Е американската Коледа. Повярвайте ми, НИКОЙ на тази планета не прекалява с Коледа като американците! Ето я, неделята ПРЕДИ Деня на благодарността, гледайки през входната врата коледните светлини на моя съсед! 1 месец и 5 дни преди да празнуваме рождения ден на Исус (въпреки че сгрешихме датата)...1 месец и 5 дни гледане на тези проклети светлини! Не ме разбирайте погрешно, обичам празниците толкова, ако не и повече от повечето хора... но обичам нещата да се правят по правилните причини... не просто да бъда първият, най-добрият или най-нахалният.

За празниците желая на всички мир, щастие и пълни кореми. Нека домовете ви се изпълнят със смях (не само консервираната версия, идваща от вашия телевизор). Нека джобовете ви никога не са празни, нека хладилникът ви винаги е пълен (с поне 6 пакета прилична бира...в случай, че трябва да се отбия хахахахахаха) и нека проблемите ви да са малко и далеч.

Всъщност не просто ви пожелавам тези неща за празниците... Пожелавам ги на всички ви ВСЕКИ ДЕН.

Имам няколко приятели (както обикновено) тази година за благодарности. Може да не е най-елегантната вечеря, но се надявам да гарантирам на всички добро хранене, пълен корем и място, където да седнат, да храносмилат и да се насладят на добра компания след това (и преди... стига да стоят ИЗВЪН ОТ ПЪТЯ МИ в кухнята). 

Ще се радваме на смъртта на пуйка. Ще се насладим на татърите, които ще бъдат пасирани. Дано кифличките не са леко загорели отдолу...но ако са, за това са масло, сос и ножове за масло! Зеленчуците ще са в изобилие и няма да са преварени. Паят ще е с шоколадов крем...НЕ ПЪНКИН! (моя традиция... не твоя, нали?) И да, Вирджиния... най-вероятно ще има някакво разнообразие от горски плодове... САМО БЕЗ ПРОКЛЕТА ГЕПЕЧКА ОТ ЗЕЛЕН БОБ... МОЛЯ! (гювеч е думата, която се опитвах да използвам ХАХА) 

Comments

Post a Comment

Popular posts from this blog

A Trembling Hand

He had a deep-rooted fear of the sky. Wind scared him. Trees terrified him. A thunderstorm could practically paralyze him. He wasn't always like this.  Age often brings with it odd phobias. As the years pass, one witnesses many things, and makes a quiet mental note of all of them.  In time, those horrors from the past take root and blossom into full-fledged anxiety and panic.  Wind, storms, and even the trees - these made sense. One good storm could bring a tree down on his house. Or his neighbor's. He no longer had the strength to remove the trees, and didn't have the funds to pay a professional to do the job.  But the sky?  Even on a clear, sunny day - looking up at the sky caused dread. He noticed the deepening blue knowing that just beyond was the void of space.  Nothing was coming from there - was it? He wasn't concerned with aliens or meteors. He doubted a species advanced enough to reach us would want anything to do with us. A meteor large enough to ...
Post a Comment
Read more

A Bluesy Melody and a Scratchy Photograph

Contrary to popular belief, he wasn't born in the mountains. Nor had he been raised in a cave. His appearance, though, often led people to think otherwise. A barber's chair was as likely a place for him to visit as the moon. I don't believe he had ever shaved. His hair, long and unkempt, looked even longer thanks to his seemingly endless beard, which was braided and knotted at the bottom. If unfurled, it probably would have dipped well below his waist.  His mannerisms and manner, while peculiar, were so only in that he was almost religiously polite. What at first glance might appear stand-offish was nothing more than his attempts at being inobtrusive. He was almost like some Appalachian monk, raised by a society trapped in the past, who occasionally ventured into town. He was extremely well-read and more tech savvy than most teenagers. Utmost, he maintained his privacy. No one knew just where he lived. He came and went at his own leisure, unnoticed by the world until he mad...
Post a Comment
Read more

The Blank Page

He'd been trapped in his house for five years.  Not imprisoned exactly. No court had ordered it. No chains held him there. His own body had simply staged a quiet rebellion and won. A series of health problems had reduced his world to a few safe pathways through a three-bedroom house in a respectable neighborhood with a respectable yard. He had once traveled the world. He had stood on foreign streets where he could not read the signs or understand the language, and somehow had felt less lost there than he did now standing at the bottom of his own staircase. The stairs terrified him. They waited every morning like a dare. Go ahead, old man. Climb. One wrong step and they would finish what time had started. So his life became measured in reachable things. The bathroom. The kitchen. The chair beside the window. The distance from the couch to the front door on bad days. The slow geography of decline. His wife still worked. Still moved through the world with purpose. They loved each othe...
Post a Comment
Read more