That Thing You Do

 That thing you do - you know that thing you love, that thing you're so passionate about, that thing that defines you - why do you do it? What purpose does it serve? Is it a mean to an end or is it something deeper? 

I've always been a creative sort. Could well be genetic. My mum was an artist and musician. Dad could sketch well when/if he chose to. He had musical aptitude, but more in the sense of learning other people's music. I'm not sure if he ever had an original musical thought; but that's OK. Art and music weren't his passions. 

I've always known that I wanted to work in the arts. As long as I can remember, that was my goal. As a kid, I wanted to be my generation's Vincent Price - until I had the chance to work in a few films. BORING! Hours and hours of standing around while the real stars of the show, the tech crews, made everything happen. I became interested in cameras and photography thanks to these uncredited legends. I'd ask questions, and when they could, they'd take the time to answer and give me suggestions. Dad was not particularly supportive of much in the way of his children's career choices. Unless we wanted to follow him into medicine (which one of my brothers did), he always found ways to belittle and undermine our goals. The one thing he couldn't stop was my love of music. He found that out when I was 15. I'd gotten into some major trouble at school; major enough that I was expelled. I was supposed to be grounded while he figured out just what the hell to do with me (after the courts decided what I would be doing and where). I had no issue with staying home. We had cable TV. All of my books and guitars were there. But I'd recently started playing with a band. That had become a priority. One day, dad was driving to see patients at one of the local hospitals. As he was driving down the street, he saw me walking along, a guitar in each hand. He screeched over to the curb and hollered, "Just where the hell do you think you're going???" My answer was simple: "I have things to do." I kept walking and left him speechless.

I never had any goals to be 'rich and famous'. By 15 I already knew better. A weird, short kid from Ohio with an ethnic surname was unlikely to top the charts...especially as I've never been a fan of popular music. It was 1981 and I mostly listened to blues and punk rock. I also enjoyed classical music, Japanese koto music, and a lot of Eastern European folk music. My then unknown family heritage had a lot to do with that, but I digress.

I made music because it was in me (and it had to come out, as the old song goes). At its most base level, music is a form of communication. As a kid, I had multiple speech impediments. I stammered like a Tommy gun and had a helluva saying my R's. My parents figured I might outgrow it (because that was the cheaper route). The school had other ideas, so I was set up with a speech therapist. For years I drove that poor woman crazy. The R's finally came together after some orthodontal work, but the stammer continued. My brain worked faster than my mouth could keep up. One of the problems of having a so-called "genius" IQ (and yes, I was tested multiple times). The stammer continued until my freshman year of high school, and I discovered amphetamines. I'll never forget it. I was supposed to recite a poem we'd memorized in German class. Our teacher, Mr. Milo, was probably dreading me stammering my way through a second language. Surprise Surprise! The speed pills worked a little bit of chemical magic and when it was my turn, I zipped through Hänschen klein like a native speaker. The look on Mr. Milo's face was pure delight! Little did he know that I was also enjoying being able to feel every hair follicle on my head and really wanted nothing more than to run up and down the street a few times. Amphetamines, Mt. Dew, and later cocaine became a way of life off and on for decades. The weird part, I rarely ever used stimulants when I played music. They got in the way of my communicating through music.

In high school, I showed an aptitude for languages. English was easy. German also came easy, but that was due in part to hearing some of my older relatives speaking it. French wasn't difficult, I've just always thought it sounds a bit too soft. I joke that it's cruel to its consonants. I would pick up bits of Italian from neighbors and friends' family members. I would occasionally look at my best friend's Spanish textbook and pick out words and phrases. I also excelled in writing, especially creative writing. It was just more communication. Had I thought that linguistics was a potential career path, I might have gone in that direction - but I'm sure dad would have found a way to shoot that down too. By age 16, I was gigging regularly. I always worked. It's just how I was raised. I had my first full-time job at 15 (Dad wasn't going to let me just sit around the house while under expulsion from school). I liked working and I liked having my own money. In winter, I could easily make $75-80 a day shoveling snow. That's roughly $300 a day now. I did farm work, roofing, construction, plus bar gigs. I'd put some away and blow the rest (when I could successfully hide it at home). When I dropped out of college the first time and was kicked out of the house, I was homeless for a little while but ended up on my feet pretty quickly (gaining control of my bank account is a story for another day).  

I'd had it in my head that I would become a behavioral psychologist. I knew that people communicated in lots of nonverbal ways, I wanted to become an 'expert' on the subject. But I was too busy communicating musically. I always worked though. I'd read enough about the old blues guys - most of them were farmers, day laborers, truck drivers etc. Some of my jazz faves worked as sign painters while they recorded their classics. At one point, I found myself training as a chef and took a part-time job cooking at a nursing home. While the residents seemed to enjoy my cooking, they also enjoyed that I would spend time with them, just talking, or playing guitar for them. More forms of communication! 

Around this time, I was offered a recording contract. I was smart enough to read it before signing it. I knew a local judge who helped me with some of the legalese. I also paid attention when he said he wouldn't sign it. To date, I've been offered a handful of contracts and never signed any of them. Like I said, fame and fortune were of no interest to me.

I kept gigging until I was 24. I had dropped out of college twice by this point, almost got married, and saw how wild life can be. I took lots of not-very-well-thought-out chances and ended up back in Pittsburgh. I had planned to get out of music. (I can hear some folks laughing at this) I'd sent out about 50 resumes and received about 25 job offers working in the mental health field. Life was pretty good. Then music pulled me back in. I spent the next few decades working, gigging, recording, and touring. I always had a day job too. Whatever skills I have as a musician were being recognized globally, and I got to tour the UK, Europe, and Australia, as well as all over the US (with a few sneaky trips into Canada and Mexico). No matter what my day job was, I was considered, by most, to be a musician. I guess I still am.

But I'm also a writer. I was first published at age 15. A few years later, I wrote for some underground newspapers, fanzines, etc. In my late 30s, I had a regular feature column in a magazine, and also wrote freelance reviews, articles, and stories/essays. I've recently taken up the study of the Bulgarian language (which shares similarities with a few other languages, so it makes watching the news a bit more interesting). I've written hundreds of songs, and one day - centuries from now, I'll probably be discovered by some nerdy academic in the files of the Library of Congress. 

I've made lots of money, I've been broke and homeless, and everything in between. Communication, in its many forms, is the thing I do. I no longer limit it to just music, or writing, or speaking. I communicate through photography as well. I'm writing my first full-length fiction novel. I have had, and will always have, undying respect for anyone who can communicate in multiple languages and formats. For years, I was considered somewhat of an expert on nonverbal communication. Not just sign language (which I seem to have lost any real skill at) but at learning to read the behaviors of individuals who can't communicate in conventional methods. It's part of that thing I do.

So how about you? What's that thing you do? Are you making the time for it? Know your reasons and just do it. Don't worry about what anyone else thinks. Just do it. If it means something to you, it's worth it. 

Инцидентът с преследване в Хайд Парк

Днес разговарях с приятел певец в Лондон. Играхме на догонялки, говорихме за семейството, живота като цяло и старите радиоапарати. Докато обсъждах остаряването и храненето на същества в парковете, споменах инцидент, който преживях в Хайд Парк в Лондон. Любопитството й се събуди, тя поиска и получи следната приказка.

През 2002 г. трябваше да направя първото си задгранично турне. Няколко срещи в Обединеното кралство, уредени за мен от моя приятел 2-Tone. Това наистина беше преживяване за запомняне. Първото ми пътуване извън Северна Америка и за начало сам. Турнето в много отношения потвърди годините ми работа като музикант. Стоя или падам, трябва да го направя, защото някой смята, че определено съм достатъчно добър, за да го направя. Трябваше да прекарам 3+ седмици в Обединеното кралство, с последните ми няколко дни в Лондон, които бяха планирани като почивни дни/време за туристическо посещение!

аз съм маниак. Винаги са били. Четох много Шерлок Холмс и друга британска литература като дете и поглъщах часове британска комедия по телевизията, във филми, на записи и т.н., така че възможността да разгледам малко Лондон беше сбъдната мечта. Моят хотел (препоръчан ми от местен туристически агент тук в Питсбърг) беше в Падингтън, за който той не успя да ме информира, че е в сърцето на центъра за проститутки! Имаше визитни картички и брошури в телефонните кабини, залепени под вратите, закачени на таблата за обяви, навсякъде! И все пак в Лондон това просто не изглеждаше толкова неприятно, колкото някой може да си представи. Имах приключения, които да преследвам, но не от този конкретен характер. И така, взех си почивния ден и се разходих из района нагоре през Marylebone до Baker St и се осмелих да обиколя навсякъде. Посетих измисления домашен адрес на гореспоменатия Холмс, видях Мадам Тюсо, площад Трафалгар и успях да се изгубя няколко пъти, докато пътувах пеша. Тъй като съм чистокръвен американец, нямах намерение да спирам и да питам за посоката!

В крайна сметка се отправих към Хайд Парк (след като се облекчих на това, което се оказа задната част на Скотланд Ярд, но това е съвсем друга история), за да видя място, за което съм чувал, чел и гледал по телевизията толкова много пъти. Беше всичко, което си представях и тъй като беше ранна пролет, всичко започваше да цъфти. Времето беше приятно за британските стандарти...което означаваше, че не пикае дъжд и не хапе студ. По моите стандарти беше добър ден за кожено яке, което за щастие имах.

Аз съм американец. Ние сме, противно на това, което някои може би вярват, приятелски настроени по природа. Аз съм от Питсбърг. Извеждаме приятелството на нови нива. Казваме здравей на всички. Елате в Питсбърг и не е нечувано да срещнете някого в бар, ресторант или магазин и след кратко време да бъдете поканени в дома им на вечеря. Просто сме такива. Е, казах "Здрасти" на някой в ​​парка, от малко разстояние и без моите очила. Оказа се, че е транс човек (няма нищо лошо в това), който при по-близък поглед беше малко по-възрастен и изглеждаше малко жилав (отново няма нищо лошо в това. Хората остаряват. Случва се).

Е, изглежда, че естественото ми дружелюбие е било объркано с нещо друго. Може би тази част от парка е място за круизи, не знам. Бях по-загрижен за реакциите, предизвикани от полени, които имах към пролетните растения. Метрични тонове сополи изпълваха синусите ми и главата ми беше готова да се пръсне. След моето първоначално, погрешно разбрано дружелюбие, мис Тинг не прие НЕ за отговор (по дяволите, тя дори не си направи труда да зададе въпроса) и ме следваше навсякъде и се уверяваше, че я виждам, докато се опитваше да бъде сладка и привлекателна. С начина, по който се чувствах, тя можеше да бъде Елизабет Хърли, предлагайки тялото, душата си и кофа с пиле! Чувствах се не толкова прекрасно и не ми беше приятно да ме преследва някой. И така, ускорих темпото си (което ескалира реакцията, която имах към целия прашец във въздуха) и най-накрая се отървах от нея... или поне така си мислех. Явно познаваше парка. Тя се озова пред мен и тръгна към мен. Тя очевидно се беше насочила към мен и нямаше намерение да приема никакви замествания! Това е може би единственият път, когато алергиите ми са били полезни. Тя се приближи, погледна ме право в очите и ми даде опит за съблазнително "Helloooo" (звучащо не по-различно от Бари Уайт с британски акцент). Избълбуках гъст, флегматичен, но приятен поздрав в отговор и след това направих каквото трябваше. Като поставих пръст от едната страна на носа си, изхвърлих около литър слуз от носа си върху тревата. Изражението на лицето й беше просто ужас. След това прочистих другата ноздра и запуших лигавата постназална капка от гърлото си и изплюх още една топка върху тревата. Тя беше изчезнала до този момент. Трябва да съм изглеждал по-малко привлекателен отблизо и в по-мокрото си от обикновено състояние. Можеше поне да ми предложи кърпичка или насоки до най-близката аптека! 

Dear Democrats (An Open Letter to the DNC)

 Dear Democrats,

Why are you all such a bunch of feckless (lacking in character, determination, or responsibility; being ineffective or incompetent.; lacking feck) crybaby pussies?

I swear to any Holy on unholy deity mankind has dreamt up, you are all about as useful as tits on a bull. 

 In the time leading up to the 2008 election, you seemed to manage a new approach: social media. That early digital 'grassroots' movement put a black man in the White House. (it will probably be a long time before that happens again!) Well, you've LOST that! Your opponents routinely beat you senseless there. And guess the fuck what? THAT IS THE MODERN EQUIVALENT OF THE TOWN CRIER! THE STUMP! THE WATER COOLER! It's where people discuss the day's events. It's where the money comes from. It's where ideas come to die. 

If democracy, the Constitution, rule of law, and the once United States of America mean a damned thing to you, a new approach must be taken. Let's face facts. You should have won in 2024 by a landslide. You FAILED. Your failed yourselves, your party, your constituents, and damned near all of western civilization. How do you sleep? How do you look in the mirror? The GOP won the presidency, the House, and the Senate. That trifecta is currently destroying the country. And let's not forget, it's also FUCKING the economies of our neighbors and allies. You don't have four years to try to figure it out. It's simple. Not only did you lose, YOU HAD YOUR COLLECTIVE ASSES HANDED TO YOU! It would be a joke if the outcome wasn't so completely disastrous. 

 There's just over 600 days until the midterms. You Have To Have A WINNING Plan! Pushing the same old tired bullshit won't work. Doubling down on your typical milquetoast behaviors won't work. People aren't growing tired of the chaos. They're tired of YOUR LACK OF ACTION! It makes fighting feel pointless if at least some of the peeps in power aren't actually working to regain some semblance of democracy. 

 There are very few Dems in the House or Senate that I think are worth anything. Most could be fed to the Fargo woodchipper, and the world wouldn't miss a beat. 77-year-old Al Green (D-TX) is maybe the only one of you with a spine or set of balls. But of course, after doing the one thing he could, none of you followed him. Then he led a fucking singalong while be censured. Screw the kumbaya bullshit. It's time to get MEAN. If you can't fight like it all really means something to you, GO THE FUCK AWAY! Resign! Walk away. Let a better person step up and FIGHT FOR AMERICA. And to the ten traitorous wastes of breath who voted with the GOP to censure Al Green - your days are probably numbered. 

 Who are We the People supposed to count on? AOC? She sounds like Minnie Mouse after a rough bender. Fetterman? A man so clueless and arrogant that he holds zero respect for the office he holds or the people he pretends to represent. I'm a fellow stroke survivor. I find him to be an oversized disappointment; only marginally preferable to Dr. Oz (who, like it or not, is still part of Trump's fantasy dream team). Sure, every now and then a Democrat uploads a video or spews a decent sound byte, but at the end of the day, they ain't doing shit. 

Honestly, I believe you've all given up. I think you only care about your pathetic 'reputation' and the ability to continue your insider trading (yes, we all know that all of you do it). It's been so long since Congress actually accomplished anything, I think most Americans have forgotten what YOUR job is. And so have YOU. YOU WORK FOR US! To not take decisive actions against the tyranny, cruelty, and neo-fascism of the Trump administration is to be complicit. That makes you equally worthy of the outcomes of any actions by the people, FOR the people. 

Dear Democrats, it's a new day. Today you need to make a decision. Either you resign and walk away, or you FIGHT. My current health is such that whether or not I live to see the 2028 election (IF it even happens) is up in the air. But I still love the idea of my country. I still believe in it, even if YOU don't. If the term "Land of the FREE" doesn't include immigrants (and not just the pre-approved millionaire + class); LGBTQ-123XYZ community, Christians, Jews, Muslims, Buddhists, Atheists and/or Devotees of the Flying Spaghetti Monster; people of all colors, creeds, etc., then it is NOT the land of the free. 

Lastly, yes dear Democrats, I understand there is a strong chance you will find my message insulting. You may well choose to ignore it under the guise of something like "we don't entertain such vulgarity". Remember, when you lose again, it's by your own choice. As distasteful as my language (and message) might be to you, I'll tell you what is distasteful to me, and so many others. YOU CLOWNS acting like you have some moral high ground! You do NOT! Like any elected officeholder, YOU WORK FOR US. You have ALL (Dems and GOP) refused to ever write an amendment permitting the people to force a vote of NO CONFIDENCE in order to rid ourselves of useless career politicians. The likelihood of that happening is about as possible as you ever seriously considering term limits, and salary/pension reform for yourselves.  If the end of these so-called United States of America as we know it is permitted, it will be because the Democrats FAILED. Is that really the legacy you want? 

нова глава, груб проект

 предговор: В някое бъдеще време Америка се е самоунищожила с алчност, глад, война и болести. Малки групи успяха да избягат. Някои се озоваха в България. Този раздел е за някои от тези хора.

Ах, отново е това време от годината. Скоро ще дойдат. Винаги идват. Всяка година все повече и повече от тях. И винаги искат едно и също... пуйки! Големи! Понякога те искат много. Но никога прасе, никога агне, никога яре... винаги пуйка.

Започна преди няколко години с мъж на велосипед. Изглеждаше така, сякаш не беше виждал добра храна от години. Дрехите бяха износени и думите му, е, не бяха съвсем правилни. Той идва при мен и казва: „Правиш ли пуика?“ Първоначално не разбрах. Погледнах го, почесвайки се по главата. Питаше ли за кокошки? Но не, не пилета. Питаше за пуйки.

„Продаваш пуика? За честит манджа — казва той, опитвайки се да говори с всички сили. Мога да кажа, че не е от тук, а българският му е... меко казано груб. Замислям се за момент, след което го питам: „Искаш ли пуйка за ядене? За празник?"

Той кима, после спира и поклаща глава. „Да! Да! Да хапнем за празника!“ Очите му светят и мога да кажа, че е щастлив, че се е справил правилно. Кимам и му казвам „Ела, последвай ме“.

Отиваме до кокошарника, където отглеждам пуйките си. нямам много; хората тук обичат повече прасе или агне. Но ядем пуйка, може би веднъж през зимата. Ще го нарежем, ще го сварим със свинска мас, малко вино, кисело зеле, хляб... хубава храна. Познавам някои хора, които го пекат цяло, пълнят го с ориз и стафиди, но това е твърде много за мен и жена ми.

Той поглежда моите пуйки и пита: „Имаш голяма птица?“ Посочвам най-големия и виждам в очите му, че може би се надява на нещо по-голямо. Но той кима, казва добре.

„Не скъпо, моля“, казва той, почти като молба. По начина, по който изглежда, разбирам, че няма много пари, но тази пуйка е важна за празничната му трапеза.

„Пуйката е 20 лева“, казвам му. Лицето му помръкна, сякаш не очакваше това. Бръкна в джоба си и извади няколко смачкани банкноти. Виждам, че се бори, но има нужда от тази пуйка.

„Ама за ВАС, за вашия празник го продавам за 10 лева“, казвам. Лицето му свети като огън в тъмното.

„Мерси! Мерси!“ — казва той и ми пъха някакви набръчкани бележки. Благодари ми отново и отново, казва нещо за традицията, за празника. Трудно е за разбиране, но той е добър човек, виждам това.

„Англичанин ли си?“ питам.

„Американски“, казва той гордо, „От Люлин“.

Тогава го разбрах. Той е един от онези бежанци от Америка, онези, които живеят в града, в суровите части. Чувал съм за тях. Те трябваше да избягат от страната си, за да избягат от война, болести и бедност. Америка някога е била велика нация, но сега е малко повече от пустош. Не мога да си представя колко тежък трябва да е животът им. Те трябваше да напуснат страната си и сега се опитват да се справят тук, но е трудно. Този човек харчи малкото, което има, само за да вземе пуйка. Чудя се дали има семейство за изхранване.

Казвам му да изчака, докато приготвя пуйката. Увивам го в някакъв стар вестник, след което тичам вътре, за да взема нещо за него. Връщам се с един буркан мамина царска туршия и кисело зеле, слагам ги в торба и му ги давам. Той вече има пуйката в кошницата си и изглежда, че е всичко, което може да носи.

„За теб, за твоя празник“, казвам, подавайки му чантата. „Подарък.“

Очите му стават меки, сякаш ще заплаче. Мога да кажа, че отдавна не е чувал добра дума.

Питам го: „Как намери моята ферма?“ Той се опитва да обясни, сочи, казва: „В града, питай човека. Казва да вземеш влака за Перник, което и да е село, да намериш ферма, да попиташ железничаря... Тук ми говори.”

Усмихвам се, кимам, сякаш разбирам, но не го разбирам. Думите му са трудни за проследяване, но аз просто го оставих да говори. Човекът е преживял много.

Той се качва на велосипеда си, поглежда ме с лукава усмивка и казва нещо, което не мога да разбера, но звучи като „Ти! Догодина повече.“ След това пуска педалите, велосипедът му се клати, докато се връща към селото, вероятно за да хване влака за града.

**********************************************************************************

Около година по-късно един разклатен стар камион спира до фермата ми. Това е американският бежанец и още един човек. „Казвам ти, връщам се!“, възкликва той, докато го поздравявам. Той на практика тича към мен, за да се ръкува с мен. Имаше вид, сякаш вижда отдавна изгубен приятел.

„Искаме повече пуйка, моля“, каза ми той, толкова труден за разбиране, колкото и предната година. "Mnogo!"

Засмях се на това и попитах колко. Той погледна приятеля си и те заговориха на английски. Неговият приятел използва жест с ръка, за да посочи „три“.

Бях малко изненадан. Попитах, само за да се уверя, „Три пуйки? Това е много.“

„Да да, три. Три големи птици за празнична манджа!“, отвърна той. Той извади портфейла си и щастливо заяви: „Плащаме добри пари за вашата голяма птица“.

Махнах на него и приятеля му да ме последват до кошарата. Те погледнаха пуйките и си побъбриха на английски, като посочиха различните птици, побъбриха още малко, след което посочиха тези, които искаха.

Забелязах наум кои птици искат, след което ги попитах дали искат да се присъединят към мен за едно кафе. Те побъбриха за момент на английски и се съгласиха с молбата ми.

„Да, благодаря ти, приятелю. Щастливи сме да го направим“, беше това, което разбрах като отговор. Последваха ме в къщата и инстинктивно събуха обувките си. Чудех се дали това също е американски обичай. Предположих, че с всичко, което бяха изтърпели, може би обноските им са станали малко груби... но бяха изненадващо учтиви.

„Красива къща“, отбеляза моят клиент от предходната година.

Da da, mnogo beautiful“, добави приятелят му.

Благодарих им за комплиментите за моя, както трябва да се признае, прост дом и им махнах да седнат на масата. Извадих малко захар и налях на всеки по чаша. Опитах се да започна разговор, като се уверих, че говоря бавно и използвам прости думи. Техните умения с езика очевидно все още бяха много елементарни, но старият ми приятел изглежда беше развил малко повече увереност с речта си.

„Аз съм Дмитрий“, представих се. "Как се казвате?", попитах, сочейки напред-назад.

„Уолтър“, каза старият ми приятел и преди да успее да представи приятеля си, той извика „Пити“, усмихвайки се и сочейки себе си. Той се изправи и протегна ръка за ръкостискане.

„Добре се запознахме“, каза Пити, докато се ръкувахме. „Уолтър, кажи ми добре пуйка!“

Българският му беше също толкова лош, колкото този на Уолтър, но му благодарих за комплимента. Свиквах малко повече с речта им.

"Ваканция в Америка скоро?", попитах възможно най-просто.

„Да да“, отвърна Уолтър. "Как да кажа на български?" Той погледна към Пити, който извади мобилния си телефон от джоба си и сякаш потърси думите.

"Ден...На....Благ-О-Дар-носта! Да, Ден На Благодарност. Голям празник. Голяма манджа. Много пуйка!", с известна гордост ми съобщи Пети.

Ах, Денят на благодарността, помислих си. Чувал съм за това. Никога не съм знаел много за това, но ми хареса идеята за това. Ден, отделен да си спомним за нещата, които имаме в живота, за които да сме благодарни. Странно, че имат само един ден за това, помислих си, но все пак беше хубава идея. И си помислих, че е страхотно, че все още го празнуват, особено на фона на цялата суматоха, която животът нанесе върху тях и хората им.

„Каква друга храна ядете за празника?“, попитах гостите си. Изглежда не разбираха напълно въпроса. „Ядете ли също салата? Картофи? Хляб?“, попитах, опитвайки се да поддържам разговора възможно най-прост.

„О, татко!“, извика Уолтър. „Всичко! Турция, (някои английски думи, които не разбрах), салати, малки хлябове...“ той махна с ръце, за да посочи може би малки топчета хляб? Може би като кифла? "но тук...", той млъкна, "няма намерени боровинки" Не бях сигурен какво точно са тези. Бях чувал думата "ягода" преди, но не бях сигурен какъв сорт са тези.

Пити беше отишъл до надеждния си мобилен телефон, за да потърси думата. „Чер – вена боро-винка“, добави той и ме погледна дали го е произнесъл правилно.

„А, да, червена боровинка, тези ги знам“, добавих. Опитах се да им кажа, че не ги отглеждам във фермата, но може би бих могъл да попитам. Не съм сигурен, че разбраха, но всеки от тях се усмихна и ми благодари. Тъй като имаше мобилен, помолих Пити за номера му, в случай че намеря. Разменихме си номерата и аз си написах малка бележка, за да си напомням.

„Може би не тази година, но може би догодина“, беше най-добрият отговор, който можех да дам. След това обсъдихме пуйките и цената. Уолтър изглеждаше много щастлив, извади портфейла си и бавно преброи парите.

„Ти ми даде неща миналата година“, добави Уолтър, докато ми подаваше парите. "Моля, аз ще платя."

Бях забравил за консервите, които му бях дал. „Не, не“, казах му аз. „Беше подарък.“ Уолтър изглеждаше унил, че няма да взема парите за кутиите. Все още беше очевидно, че тези хора нямат много пари, а ние винаги имахме много консерви, така че с радост помогнах. За да не остане по-назад, Уолтър извади друга банкнота от десет лева и я постави на масата.

— Моля те — каза той тихо. „Приятелю“, каза той, сочейки ме. Ясно беше, че жестът означава много за него. Не знам дали беше гордост или неудобство пред приятеля му, така че учтиво приех парите и ги сложих в портфейла си.

„Благодаря ти, Уолтър, ти си добър човек“, казах му. Тези думи наистина дойдоха като приятна изненада за Уолтър и Пити. Очевидно беше минало много време, откакто непознат им беше правил какъвто и да било комплимент.

"Имате ли още?" — попита Пити. Засмях се и го уверих, че имаме много. Заведох ги в килера и им подадох няколко буркана с кисело зеле, домати и няколко краставички. Пити посегна към портфейла си.

„Не, моля. Подарък за вашия празник“, опитах се да настоявам, но Пити не ме послуша. Подаде ми една смачкана банкнота от 10 лева и ме погледна сериозно...

"Моля." Не можех да кажа не. Отново този жест като че ли замени част от мъжествеността, която беше загубил, така че смирено приех парите.

Уолтър и аз се върнахме в кокошарника, за да подготвим пуйките за храната им, докато Пити пренесе бурканите с консерви в камиона си. Ние тримата си свършихме работата и им пожелах здраве и лек път обратно в града. Преди да си тръгне, Уолтър се обърна към мен, усмихна се и ми напомни...

„Вземи го. Догодина. ОЩЕ, приятелю!“ Можех да приема това само като смисъл, че сега имам не само нов клиент, но и нов приятел.

***********************************************************************************

Обадих се на Petey няколко дни преди Коледа, но получих гласова поща. Бях намерил фермер, който можеше да им достави бушел боровинки догодина, ако все още ги искаха. Няколко минути по-късно получих обратно обаждане.

„Благодаря ви, но може би съобщение?“, попита той. "По-малко трудно."

Не пиша много, но се съгласих. Вероятно беше по-лесно да отдели време да потърси думи, които не разбира, отколкото просто да се усмихне и да кимне. След като затворих, му изпращам информацията.

„Намерени боровинки. за вас. Догодина празник.

Няколко минути по-късно получих текст на, изглежда, безупречен български.

'Благодаря ти Дмитър! Ти си добър човек. Пуйките и консервите бяха вкусни. Още веднъж благодаря. Пожелавам Весела Коледа на теб и жена ти!'

Бях изненадан от това колко ясно комуникира чрез текст. Изпратих отговор, пожелавайки Весела Коледа на него, Уолтър и техните приятели и семейство. Коментирах и колко добре пише на български. Той върна съобщение с едно от малките усмихнати емотикони, заедно със следното съобщение:

„Използвам приложение за превод. Много, много по-лесно. Освен това ми помага да науча нови думи. Често се срамувам от това как говоря. В старата страна говорех с големи групи хора всеки ден. Тук едва мога да поискам един хляб, без да прозвуча като глупак. Благодарим ви за помощта и разбирането.“

Усетих леко убождане от...от какво? Беше ли срам? Не се бях замислял колко трудно трябва да е. Принуден към нова държава, нов език, дори нова азбука. Преди да станат бежанци, те трябва да са имали работа, кариера, приятели, семейства. Те със сигурност общуват добре на родния си език. Започнах да се чудя какъв е бил животът им преди... преди всичко да се разпадне.

През следващите месеци забелязах повече новините от градовете. Бих следил докладите за бежанците в това, което хората наричат ​​Американските квартали. Бежанците живееха в мизерия. Съобщава се, че са мръсни, малко повече от мързеливи животни. Крадяха, продаваха наркотици, проститутираха. Това не звучеше като Уолтър и Пити. Изглеждаха като двама мъже, които са загубили всичко и трябва да изградят отново живота си в непозната, нова земя. Имаха трудности с езика и може би с някои от обичаите, но ми се сториха достойни... не мръсни, мързеливи животни.

От време на време изпращах съобщение на Пити, само за да го поздравя и да видя как се справят той и Уолтър, или питах за репортажите, които съм виждал по новините. Текстовите разговори винаги са били интересни и информиращи. Научих, че тяхната общност е малка, но сплотена. Да, те живееха в някои от по-суровите квартали; Надежда, Орландовци, Малашевци. Те живеят с и близо до други имигранти, цигани, гангстери. Вероятно не животите, които познаваха преди. Petey би описал колко трудно беше да печелите пари. Никой не би ги наел редовно - дори и да успеят да получат разрешителни за работа. Един от по-ранните мигранти по някакъв начин успя да събере достатъчно пари, за да отвори малък ресторант. Собственичката се погрижи никой да не остане гладен, дори това да означава по-малко за нея. Щеше да ги наеме да вършат странна работа, когато можеше. Беше създала много контакти из целия град, така че често предлагаше свои колеги бежанци за дребни работни места. Дневен труд, доставки, почистване; всичко, което някой можеше да направи (което обикновено никой друг не искаше да прави), тя щеше да им помогне да си намерят работа.

С настъпването на есента знаех, че моите американски приятели бежанци ще дойдат за пуйки. Бях сключил сделка да им взема голям бушел боровинки на наистина добра цена. Изпратих съобщение на Пити около първата седмица на октомври, за да получа прогноза колко ще им трябват тази година. Жена ми Диляра им беше консервирала допълнително за тази година. Не само обичайните чушки, домати, зеле и Царска туршия, но и туршии, конфитюри, компоти, лютеници и дори няколко големи кани ракия. Някои от нашите приятели също добавяха към тази колекция. Целта ни беше да изненадаме нашите приятели с тези продукти за празника им. И за никой от тях нямаше да вземем нито стотинка.

Когато се чухме с Petey, той попита дали е възможно да купим дузина пуйки тази година. Неговият приятел, собственик на ресторанта, прояви интерес към възраждането на стара ресторантска традиция от старата страна; безплатна храна за Деня на благодарността за нуждаещите се. Дузина пуйки щяха да разчистят кошарата ми, но аз се съгласих. Мислех, че този акт на благотворителност е нещо красиво. Изпратих обратно съобщение на Пити и му казах, че дузина пуйки няма да са проблем. Помолих го също да поддържаме връзка, ако изникне нещо.

Една вечер бях на бира с приятели в местната кръчма и им разказвах за моите приятели бежанци от Америкатаун ​​в града. Някои бяха изненадани, че общувам с тези хора. — По-зле от циганите! — отбеляза един. — И по-мръсен! - засмя се друг. Всички те отбелязаха, че според новините на тези хора не трябва да се вярва. Всички бяха крадци и престъпници. "Вижте какво направиха на собствената си страна! Искате ли това тук????", отбеляза едно от момчетата.

Просто се усмихнах. „Искаш ли да знаеш какви са всъщност? И откога вярваш на новините и на политиците?“, казах аз, смеейки се на приятелите си. „Човек дори не вярва на футболните резултати, освен ако не го види със собствените си очи!“ Приятелите ми изпъшкаха, някои се засмяха, но всички искаха да знаят: „Наистина ли познаваш тези хора?“

Разказах историята как Уолтър пристигна първата година и се върна на втората година с Пити. Разбира се, изглеждаха като клошари и едва говореха езика, но се опитваха. Те бяха горди и се опитваха да запазят някои от традициите си от старата страна. Обясних какво знаех за празника им за Деня на благодарността. Дори тук, където нямат нищо, те отделят ден, за да празнуват малкото, което имат. Тези хора бяха загубили всичко, което могат да си представят. Техните домове, техните приятели, семейства, цялата им страна. Бяха оцелели в Ада на Земята. Най-малкото, което можем да направим, като горди българи, е да им дадем шанс. Ние самите имаме дълга, горда история. Позволихме ли на османците да заличат традициите ни? Нашата история? не! Така че защо трябва да им жалим един ден, за да ядат тази проклета суха птица?

Приятелите ми млъкнаха след този съвет. Малко по малко разговорът се възобнови. Може би, само може би, не ВСИЧКИ от тези бежанци са толкова лоши, колкото се казва в новините. Може би това са добри хора. Може би не. Може би просто са в жалко положение и се опитват да оцелеят по най-добрия начин. Нашата малка група на практика грееше от гордост. През следващата седмица или повече, всеки път, когато се сблъсках с някой от тях, обсъждахме бежанците в Америкатаун. Един ден селският свещеник дойде във фермата, за да говори с мен за тях.

„Дмитър, чувам, че си приятел на бежанците, вярно ли е?“, попита той след първите ни поздрави.

„Да, отче, аз съм“, отговорих аз, преди да разкажа преживяванията си с тях. Обясних също, че техен приятел, този с ресторанта, искаше да осигури безплатна храна на нуждаещите се на празника им за Деня на благодарността.

„Чудесна новина, която ми даваш за бежанците, Димитър!“, възкликна бащата. „Не трябва ли винаги да се стараем да нахраним гладните и да помогнем на нуждаещите се? Може би мога да говоря с другите селяни; да попитам дали и те биха искали да помогнат.“

Обясних, че бежанците са горди хора и изглежда трудно приемат помощ. Отецът ми напомни, че Божията воля не може да бъде пренебрегната, и се усмихна. През следващите няколко седмици местният свещеник разговаря с много енориаши, описвайки историята как бежанците, тези без нищо, планират празник за тези с още по-малко. Имах много от селяните, които се свързаха с мен, изразявайки желание да помогнат. Те предложиха дарения от картофи, консерви, хляб, кифли, сладкиши, а друг фермер предложи да помогне с пуйките.

„Дмитър, не трябва да продаваш цялото си стадо на тези хора.“, започна той, „Казаха ми, че си ги продавал на доста под нормалната си цена.“

„Почувствах, че трябва. Те имат толкова малко. Това беше най-малкото, което можех да направя, като същевременно им позволих малко достойнство“, отговорих аз.

Заедно направихме план за осигуряване на дузината пуйки между нас и други ферми. Бихме ги дарили. Ако бежанците настояха да платят, щяхме да дарим тези пари на църквата.

Изпратих съобщение на Petey. „Може да се наложи да вземете по-голям камион.“

excerpt from the new book by

MEMPHIS MIKE

© ℗2025

all rights reserved